Изгонена от дома заради бременност: Десет години по-късно родителите ми се върнаха с молба за помощ

„Махай се! Не искам да те виждам повече в този дом!“ – думите на баща ми още ехтят в главата ми, макар да са минали повече от десет години. Стоях на прага с една раница дрехи, коремът ми вече се очертаваше под якето, а майка ми плачеше в кухнята. Беше студена мартенска вечер, а аз – на осемнайсет, в последната година на гимназията – вече не бях дете, но не се чувствах и възрастна.

Мартин ме чакаше пред блока с раздрънканата си Лада. Беше пребледнял, но стискаше зъби. „Ще се оправим, Нели. Ще видиш. Ще се оправим.“ Гласът му трепереше, но в очите му имаше решителност. Седнах до него, а сълзите ми се стичаха безшумно. Не знаех къде ще спим тази нощ, нито как ще изкараме утре.

Майка ми не каза нищо, само затвори вратата след мен. После разбрах, че баща ми ѝ забранил да ме търси. „Срам ни донесе!“, крещеше той по телефона, когато се опитах да говоря с него след седмица. „Съсипа ни живота! Как ще гледаме хората в очите?“

Първите месеци бяха ад. Мартин напусна училище и започна работа в автосервиз. Аз се записах на вечерни курсове, за да мога поне да взема диплома. Живеехме при леля му в Люлин – една стая с разтегателен диван и кухненски бокс. Тя ни помагаше с каквото може, но често ни гледаше с укор: „Млади сте, глупави сте… ама вече няма връщане назад.“

Когато родих Мария, бях сама в болницата. Мартин работеше двойна смяна, за да можем да си позволим памперси и мляко. Майка ми не дойде. Баща ми така и не пожела да види внучката си.

Годините минаваха бавно и тежко. Мартин се хвана на още една работа – караше такси нощем. Аз започнах да чистя офиси сутрин, а вечер учех за изпити. Мария растеше между двама изтощени родители и една сърдита леля. Понякога я гледах как спи и си мислех: „Дали ще мога някога да ѝ дам истински дом?“

След пет години успяхме да си позволим малък апартамент на изплащане в Надежда. Беше стар панелен блок, но за нас беше дворец. Първата Коледа там украсихме елха от пазара и купихме подарък за Мария – кукла с руса коса и розова рокля. Тя пищя от радост, а аз плаках цяла нощ от облекчение.

Майка ми понякога звънеше тайно. Питаше как сме, как е Мария. „Баща ти още не може да прости…“, шепнеше тя. Аз ѝ прощавах всеки път, защото знаех колко ѝ е тежко.

Минаха десет години от онази нощ. Мария вече беше ученичка, а аз работех като счетоводителка в малка фирма. Мартин отвори собствен сервиз с двама приятели. Животът ни най-сетне беше подреден.

Една вечер звънецът иззвъня настойчиво. Отворих и застинах – на прага стояха майка ми и баща ми. Той беше посивял, изглеждаше уморен и прегърбен. Майка ми държеше ръката му.

„Нели…“, започна тя плахо. „Татко ти… има нужда от помощ.“

Оказа се, че баща ми е болен – диабетът му се е влошил, а пенсията им не стига за лекарства и сметки. Апартаментът им е заложен заради дългове.

Стоях срещу тях и усещах как гневът и болката от миналото ме заливат като гореща вълна.

„Сега ли се сетихте за мен? Когато ви трябва помощ? Къде бяхте, когато аз имах нужда от вас? Когато раждах сама? Когато нямахме какво да ядем?“

Баща ми наведе глава.

„Сгреших…“, прошепна той едва чуто. „Гордостта ми… ме съсипа.“

Майка ми плачеше безутешно.

Мартин стоеше зад мен и ме държеше за рамото.

„Нели…“, каза тихо той, „ти решаваш.“

В този момент Мария излезе от стаята и погледна непознатите хора на прага.

„Кои са тези?“

„Това са баба ти и дядо ти“, казах аз с пресипнал глас.

Тя ги погледна с любопитство и невинност – без тежестта на миналото.

В този миг разбрах – животът не е черно-бял. Простих им, защото не можех да живея с омраза повече.

Приех ги у дома за известно време, помогнах им да уредят документите за социални помощи, заведох баща ми при лекарите. Не беше лесно – спомените боляха, думите от миналото още кървяха вътре в мен.

Но Мария ги прие като част от семейството си – такава, каквато винаги е мечтала да има.

Понякога вечер сядам до прозореца и си мисля: Ако не бях простила, щях ли да бъда по-щастлива? Или щях да остана завинаги затворена в болката си?

А вие бихте ли простили на родителите си, ако ви бяха изгонили? Какво значи прошката за вас?