Изгонена от дома заради бременността си – десет години по-късно семейството ми търси помощта ми

„Не можеш да останеш тук! Няма да гледам как отглеждаш бебе в моя дом!“, изкрещя майка ми, а гласът ѝ отекна в малката кухня на панелката ни в Люлин. Беше късна есен, навън вятърът блъскаше прозорците, а аз стоях с треперещи ръце, стискайки положителния тест за бременност. Баща ми мълчеше до прозореца, с гръб към мен, сякаш ако не ме погледне, няма да съществувам.

„Мамо, моля те… Не мога сама…“, прошепнах, но тя само махна с ръка. „Ти си позор за нашето семейство! Как можа да ни го причиниш? На осемнадесет! Без мъж, без нищо! Изчезвай!“

Така започна моят нов живот – с една раница дрехи и сърце, разбито на хиляди парчета. Никой от роднините не ми подаде ръка. Дори леля Мария, която винаги ме защитаваше като дете, този път само сведе глава и каза: „Не мога да се меся.“

Първите нощи спах у приятелка – Деси. Тя и майка ѝ ме приеха за малко, но усещах как присъствието ми ги натоварва. „Знаеш, че не можем дълго…“, прошепна Деси една вечер. Разбрах я. В България хората трудно приемат „срамните“ истории.

Започнах работа като сервитьорка в малко кафене до пазара. Бременността ми напредваше, а клиентите започнаха да шушукат зад гърба ми. „Гледай я тая – още дете, а вече с корем…“ Шефката ми, леля Сийка, беше строга, но справедлива. „Ще работиш докато можеш. После – виж сама.“

Когато родих Георги, бях сама в родилното. Никой не дойде. Гледах малкото му личице и се чудех как ще оцелеем. Първите месеци бяха ад – без пари, без подкрепа, с плачещо бебе и безсънни нощи. Понякога се чудех дали не сгреших, че го родих. Но после Георги се усмихваше насън и всичко имаше смисъл.

С времето намерих сили да уча задочно в Икономическия университет. Работех на две места – денем в кафенето, вечер чистех офиси. Георги растеше – умен, добър, с очи като моите. Никога не попита за баща си – той избяга още щом разбра за бебето.

Минаха години. Станах управител на кафенето, после отворих малък магазин за детски дрехи. Животът ни се подреди – не луксозно, но спокойно и честно. Георги беше отличник в училище. Понякога го гледах как спи и си мислех: „Всичко си заслужаваше.“

Една вечер през зимата телефонът звънна. Номерът беше непознат. Вдигнах и чух гласа на майка ми – същият остър тон, но този път пречупен от отчаяние.

„Мариела… Татко ти е болен. Парите не стигат… Не знам към кого да се обърна…“

Замълчах дълго. В главата ми се въртяха всички онези думи от преди десет години. „Изчезвай! Позор!“

„Мамо… Защо сега?“

„Знам, че сбъркахме… Моля те…“

Срещнах ги на следващия ден в болницата. Баща ми беше отслабнал, очите му – празни. Майка ми изглеждаше по-стара с двайсет години.

„Мариела…“, прошепна той. „Прости ни… Бяхме глупави… Страх ни беше какво ще кажат хората…“

Седнах до леглото му и дълго мълчахме.

Вкъщи Георги ме попита:
– Мамо, ще им помогнеш ли?
– Не знам, Жоре… Те ме изгониха, когато имах най-голяма нужда от тях.
– Но ти винаги казваш, че човек трябва да прощава.
– Понякога е по-лесно да го кажеш, отколкото да го направиш.

В следващите дни носех лекарства и храна на родителите си. Майка ми плачеше всеки път като ме видеше.

Една вечер седнахме тримата на масата – аз, Георги и майка ми.
– Мариела… – започна тя със задавен глас – Знам, че не заслужаваме прошката ти… Но ако можеш…
– Мамо – прекъснах я – Не знам дали мога да забравя всичко… Но заради Жоро ще опитам.

Сега често се питам: Ако не им помогна, ще бъда ли по-добра от тях? А ако им простя – няма ли пак да ме наранят? Какво бихте направили вие на мое място?