Изгонена заради майчинството: Десет години по-късно, когато миналото се връща

— Махай се! Не искам да те виждам повече! — гласът на баща ми ехтеше в малкия ни хол, докато майка ми стоеше до него със стиснати устни и поглед, който не смееше да срещне моя. Бях на осемнайсет, държах ръцете си върху корема, където вече растеше живот, и усещах как светът ми се разпада.

— Мамо… — прошепнах, но тя само поклати глава. — Не мога, Ивана. Не мога да гледам как съсипваш живота си.

Така започна моят нов живот — с куфар в ръка, сълзи по бузите и бездомна нощ на гарата в Пловдив. Приятелите ми се изпокриха, когато разбраха какво се е случило. Само Мария, съседката от третия етаж, ми донесе парче хляб и одеяло.

— Не се предавай, момиче — каза тя. — Ще видиш, ще се оправиш.

Но как да се оправя? Бащата на детето ми — Петър — изчезна още щом му казах, че съм бременна. Останах сама срещу целия свят. Работех каквото намеря — миех чинии в закусвалня, чистех офиси нощем. Хората ме гледаха с подозрение, някои дори с отвращение. „Млада и вече бременна!“, шушукаха зад гърба ми.

Когато родих дъщеря си Виктория в държавната болница, никой не дойде да ме посрещне. Гледах я — толкова малка, толкова беззащитна — и си обещах, че никога няма да я изоставя така, както мен ме изоставиха.

Годините минаваха бавно. Научих се да оцелявам — с малко пари, много страхове и още повече мечти за по-добро бъдеще за Вики. Работех като продавачка в кварталния магазин, после като помощник-възпитател в детска градина. Всяка вечер я прегръщах силно и ѝ разказвах приказки за смели момичета, които не се предават.

Понякога я водех пред блока на родителите ми. Стояхме отдалеч и гледахме прозорците им. Вики ме питаше:

— Мамо, защо не отидем при баба и дядо?

— Защото понякога хората правят грешки, скъпа — отговарях ѝ. — Но това не значи, че не ги обичаме.

Преди година Вики започна училище. Беше толкова горда с новата си раница! Аз пък се гордеех с нея — умна, добра, с очи като моите. Животът ни беше труден, но поне бяхме заедно.

И тогава един ден телефонът звънна. Номерът беше непознат.

— Ивана? — чу се гласът на майка ми, по-стар и по-уморен от преди. — Моля те… татко ти е болен. Имаме нужда от помощ.

Сърцето ми се сви. Толкова години мълчание… а сега? Вики ме гледаше с широко отворени очи.

— Кой беше това?

— Баба ти — казах тихо.

— Ще ги видим ли най-накрая?

Не знаех какво да правя. В главата ми се блъскаха спомени: студената нощ на гарата, празните погледи на родителите ми, самотата… Но и думите на Мария: „Ще видиш, ще се оправиш.“

Отидохме при тях. Апартаментът миришеше на лекарства и старост. Баща ми лежеше на леглото, слаб и почти неузнаваем. Майка ми плачеше.

— Прости ни, Ивана — каза тя през сълзи. — Бяхме глупави… страх ни беше какво ще кажат хората… Не знаехме как да реагираме.

Стоях като вцепенена. Вики се приближи до леглото и хвана ръката на дядо си.

— Аз съм Виктория — каза тя тихо.

Баща ми я погледна с очи пълни със съжаление и обич едновременно.

— Прости ми, дете…

В този момент усетих как болката от миналото се смесва с надеждата за бъдещето. Можех ли да простя? Можех ли да забравя всичко?

Започнах да им помагам — носех лекарства, готвех им супа, водех Вики при тях всяка неделя. Съседите започнаха да шушукат отново: „Виж я тая… пак се върна при родителите си.“ Но вече не ме интересуваше какво мислят другите.

Една вечер седяхме всички заедно на масата. Майка ми ме хвана за ръката:

— Благодаря ти, Ивана. Не знам дали заслужаваме прошката ти…

Погледнах я дълго.

— Прошката не е лесна — казах тихо. — Но понякога трябва да я дадеш, за да можеш да продължиш напред.

Сега често си мисля за онези години на самота и болка. Защо родителите ми избраха хорското мнение пред мен? Защо толкова семейства в България все още поставят „какво ще кажат хората“ над любовта към децата си?

Питам се: ако можехте да простите на тези, които са ви наранили най-много, бихте ли го направили? Или има рани, които никога не зарастват напълно?