Изгоних сина и снаха си от дома: Лоша майка ли съм, или най-после им дадох шанс да пораснат?

– Мамо, пак ли ще започваш? – гласът на Димитър трепереше от раздразнение, докато затръшваше вратата на кухнята. Мария стоеше до него, с ръце скръстени на гърдите, а аз усещах как сърцето ми се свива. Беше поредната сутрин, в която спорехме за сметките, за шума, за това кой е изял последното кисело мляко.

Три години по-рано, когато Димитър и Мария дойдоха при мен с молба да останат „само за месец-два“, не можех да им откажа. Кой родител би го направил? Тогава бяха млади, ентусиазирани, с планове за собствено жилище. Аз бях вдовица, къщата ми беше тиха и празна. Мислех си, че ще ми е приятно да има живот в дома ми отново.

Първите седмици бяха като меден месец – вечеряхме заедно, гледахме телевизия, смеехме се. Но месеците се превърнаха в години. Наемите в София растяха, работата на Мария не беше сигурна, а Димитър все отлагаше да кандидатства за по-добра позиция. Постепенно започнах да усещам тежестта на тяхното присъствие. Кухнята никога не беше подредена както аз искам, банята беше винаги заета, а сметките растяха.

– Мамо, не може ли поне веднъж да не ни натякваш? – Мария избухна една вечер, когато я помолих да измие чиниите. – Ние сме ти гости!

– Гости? – не издържах и гласът ми се изви на писък. – Три години сте тук! Това не е хотел!

Димитър мълчеше. Виждах как се свива между нас, сякаш искаше да изчезне. Винаги е бил кротък, добър син, но никога не умееше да казва „не“ – нито на мен, нито на Мария.

Започнах да се чувствам чужда в собствения си дом. Вечерите прекарвах сама в стаята си, докато те гледаха филми в хола. Понякога дочувах как Мария му шепне: „Майка ти пак е в лошо настроение.“

Една сутрин намерих бележка на масата: „Мамо, ще закъснеем за вечеря.“ Не беше първият път. Вечерях сама, а после плаках дълго. Спомних си как някога Димитър ме прегръщаше и казваше: „Ти си най-добрата майка.“ Кога се промени всичко?

С времето напрежението стана нетърпимо. Всеки разговор завършваше със скандал. Мария ме обвиняваше, че се меся в живота им; аз я обвинявах, че не уважава дома ми. Димитър стоеше между нас като заложник.

Една вечер чашата преля. Бях уморена след тежък ден в работата (още работя като счетоводителка в малка фирма), а те бяха поканили приятели без да ме попитат. Къщата беше пълна с шумни гласове и музика. Влязох в хола и казах твърдо:

– Стига! Това е моят дом! Не съм длъжна да търпя това!

Мария ме изгледа с презрение:
– Ако не ти харесва, кажи ни да си тръгнем!

Погледнах Димитър – очите му бяха пълни със сълзи.
– Мамо…

– Да – казах тихо. – Време е да си тръгнете.

На следващия ден им събрах багажа и им взех ключовете. Сърцето ми се късаше, но знаех, че няма връщане назад.

Първите дни след това бяха адски тежки. Чувствах се празна и виновна. Обаждах се на сестра ми Катя и плачех по телефона:
– Може би съм лоша майка… Може би трябваше още да ги търпя.

– Не си лоша майка – каза тя строго. – Просто им даде шанс да пораснат.

Димитър ми звънна след седмица:
– Мамо… трудно ни е… Но ще се оправим.

Гласът му звучеше по-зряло от всякога.

Сега къщата е тиха отново. Понякога ми липсват шумът и хаосът. Понякога се чудя дали постъпих правилно.

Но когато видях Димитър и Мария преди няколко дни – уморени, но усмихнати, с ключове от новата си квартира – разбрах, че може би най-сетне съм им дала най-важния урок.

Понякога любовта значи да пуснеш хората да тръгнат по своя път…

А вие как бихте постъпили? Лоша майка ли съм или просто човек, който също има нужда от дом и спокойствие?