Изгоних сина си и снаха си от дома – и тогава разбрах колко дълбоко съм живяла в чувство за вина

– Мамо, пак ли ще ни натякваш за сметките? – гласът на Димитър прониза тишината в кухнята, докато аз стисках чашата си с чай така силно, че пръстите ми побеляха.

– Не натяквам, Дими. Просто питам кога ще внесете парите за тока. Вече трети месец плащам всичко сама – отговорих тихо, опитвайки се да не избухна. Елица, снаха ми, дори не ме погледна. Беше се втренчила в телефона си, сякаш не съществувам.

Това беше поредната сутрин, в която се чувствах като чужденец в собствения си дом. Когато преди година Димитър и Елица останаха без работа и квартира, не се поколебах да ги поканя у дома. Казах си: „Те са ми семейство, ще им помогна.“ Но помощта ми бързо се превърна в даденост за тях. Започнаха да се държат така, сякаш всичко им се полага – храната, топлината, дори тишината ми.

Вечерите станаха особено тежки. Чувах как Елица говори по телефона с майка си: „Абе, тук е като хотел. Само дето свекървата е малко досадна.“ Сърцето ми се свиваше, но си казвах, че сигурно преувеличавам. Може би наистина съм досадна? Може би не съм била достатъчно добра майка? Винаги съм носила това чувство за вина – че не дадох на Димитър всичко, което заслужаваше. Баща му ни напусна рано, а аз работех на две места, за да го изуча. Може би затова сега той не ме уважаваше?

Една вечер, докато миех чиниите, чух как двамата се карат в хола.

– Не мога повече тук! – крещеше Елица. – Майка ти все ни гледа накриво!
– Ами като няма къде да идем! – отвърна Димитър. – Тя поне ни търпи.
– Търпи ни? Тя ни използва! Все едно сме й длъжни!

Сълзите ми капеха във водата. Как можех да ги използвам? Аз им давах всичко! Но явно това не беше достатъчно.

Скоро започнаха да канят приятели без да ме питат. Веднъж се прибрах от работа и заварих хола пълен с непознати младежи. Музиката гърмеше, а на масата имаше празни бутилки и разпилени фасове.

– Какво става тук? – попитах с треперещ глас.
– О, мамо, не се дръж като бабичка! – засмя се Димитър.

Тогава не издържах. Изкрещях:

– Това е моят дом! Ако не ви харесва, можете да си тръгнете!

Настъпи тишина. Всички ме гледаха като луда. Димитър стана и излезе, тръшкайки вратата след себе си. Елица ме изгледа с презрение:

– Винаги сте била сама и така ще си останете.

Тази нощ не спах. Въртях се в леглото и мислех за всички години, в които съм се жертвала заради него. За всички пропуснати празници, за самотните вечери, когато чаках да се прибере от училище. За първия му ден в университета, когато плаках от радост и гордост. И сега? Сега бях просто една пречка в собствения си дом.

На сутринта ги заварих да приготвят кафе.

– Дими… – започнах тихо. – Мисля, че е време да си намерите свое място. Не мога повече така.

Той ме погледна така, сякаш съм го предала.

– Значи ни гониш? След всичко?
– Не ви гоня… Просто… трябва да започнете сами. Аз вече не мога да ви помагам по този начин.

Елица изсумтя:

– Знаех си! Никога не сте ме искали тук!

Димитър хвана якето си и излезе без дума. Елица го последва, тръшкайки вратата толкова силно, че стъклото издрънча.

Останах сама в тишината. За първи път от години усетих облекчение… и ужасна празнота. В следващите дни никой не ми се обади. Съседите ме гледаха със съжаление – всички знаеха какво се е случило.

Майка ми ми звънна:

– Как можа да изгониш детето си? Майка ли си ти?
– Мамо… не издържах повече.
– Ти винаги си била прекалено мека! Затова всички ти се качват на главата!

Затворих телефона със сълзи на очи. Цял живот съм живяла с чувството, че не съм достатъчно добра – нито като дъщеря, нито като майка. И все пак… кога някой ще помисли за мен?

Минаха седмици. Димитър не ми се обади нито веднъж. Чух от общи познати, че са намерили квартира – малка гарсониера в Люлин. Работят каквото намерят. Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на града. Чудя се дали някога ще ми простят… или аз на себе си?

Понякога си мисля: Кога любовта към децата преминава границата на самоунищожението? И ако цял живот живееш с вина – кой печели от това?