Изгубеният портфейл и лицето от миналото

— Къде си тръгнал така разсеян, Иване? — изкрещя след мен съседката леля Мария, докато аз тичах по калдъръмената улица в центъра на Пловдив. Дъждът се стичаше по лицето ми, а сърцето ми биеше лудо. Бях изгубил портфейла си — с личната карта, банковите карти и най-важното — снимката на майка ми и мен от детството. Не знам защо, но тази снимка беше единственото нещо, което ме държеше свързан с нея след смъртта ѝ.

Върнах се в кафенето до Джумаята, където бях седял преди час. Обръщах столовете, питах сервитьорката — нищо. Вече се бях примирил, че портфейлът е загубен завинаги, когато телефонът ми иззвъня. Непознат номер.

— Иван Георгиев ли е? — гласът беше дрезгав, но някак познат.

— Да, аз съм. Кой се обажда?

— Намерих вашия портфейл. Може ли да се срещнем пред Стария театър след половин час?

Сърцето ми подскочи. Благодарих и затворих. Докато вървях към театъра, в главата ми се въртяха всякакви мисли — кой е този човек, защо ми звучи познато името му, защо ме кара да се чувствам неспокойно?

Когато стигнах, той вече ме чакаше. Висок мъж с прошарена коса и дълбоки бръчки около очите. Подаде ми портфейла без дума. Погледите ни се срещнаха и тогава усетих нещо странно — сякаш го познавах отнякъде.

— Благодаря ви много — казах смутено. — Как мога да ви се отблагодаря?

Той само поклати глава и се усмихна тъжно.

— Не е нужно. Просто… пазете по-добре спомените си.

Тези думи ме пронизаха. В този момент забелязах нещо — на ръката му имаше белег, същият като на мъжа от една стара снимка в семейния албум на баба ми. Снимка, която винаги беше скривана от мен.

— Извинете… познаваме ли се? — попитах плахо.

Той замълча за миг, после въздъхна тежко.

— Може би е време да поговорим, Иване.

Седнахме на пейка в парка до театъра. Дъждът беше спрял, но въздухът беше натежал от напрежение.

— Аз съм твоят чичо — каза той най-накрая. — Брат на майка ти.

Почувствах как земята под мен се разклаща. Майка ми никога не беше споменавала за брат. Баба ми също мълчеше за него. Винаги когато попитах за семейството на майка ми, получавах уклончиви отговори или смяна на темата.

— Защо никога не съм чувал за вас? — гласът ми трепереше.

Той сведе очи.

— Направих много грешки като млад. Замесих се с лоши хора, излъгах семейството си… Баща ти не искаше да има нищо общо с мен. Майка ти страдаше много заради това. Когато тя почина, реших да не се появявам повече в живота ви.

Сълзите напираха в очите ми. Спомних си всички онези празни места в семейните истории, всички неизказани думи между мен и майка ми.

— Защо сега? Защо точно днес?

Той се усмихна горчиво.

— Видях снимката ви в портфейла. Познах сестра си веднага… Не можех да не ти върна портфейла. А и… може би е време да поискам прошка.

Мълчах дълго. В главата ми бушуваха гняв, объркване и някаква странна надежда. Този човек беше част от мен, част от миналото ми, което винаги съм искал да разбера.

— Какво искате от мен? — попитах най-накрая.

— Само да поговорим. Да ти разкажа истината за семейството ни. Да ти дам възможност да решиш сам дали искаш да ме познаваш.

Седяхме там с часове. Той разказваше за детството си в Пловдив през 70-те години, за трудностите по време на социализма, за това как е избягал от вкъщи след голям скандал с дядо ми. Разказа ми за любовта между майка ми и баща ми — колко трудно са били приети като двойка от различни краища на България. За това как семейството ни е било разделено от гордостта и страховете на миналото.

Докато слушах историите му, усещах как парченцата от пъзела най-сетне започват да се нареждат. Разбрах защо майка ми винаги беше тъжна около Коледа, защо баба ми плачеше нощем, мислейки че не я чувам.

Когато слънцето залязваше зад тепетата, чичо ми стана и ме погледна в очите:

— Не очаквам да ми простиш веднага. Но ако някога поискаш да поговорим пак… ще бъда тук.

Гледах го как си тръгва по мократа улица и усещах тежестта на всички неизказани думи между нас. Върнах се у дома и извадих стария албум със снимки. За първи път не изпитвах страх или гняв към миналото си — само тиха тъга и желание да разбера повече.

Сега стоя пред огледалото и се питам: Дали понякога истината не боли повече от лъжата? Но ако не я потърсим сами, ще можем ли някога да бъдем истински свободни?