Изхвърлена като бездомно куче – историята на Мария от Пловдив

– Махай се! Не искам да те виждам повече в този дом! – гласът на майка ми, Катя, проряза въздуха като нож. Стоях на прага, с раницата си, в която набързо бях натъпкала няколко дрехи, и не можех да повярвам, че това наистина се случва. Дъждът барабанеше по прозореца, а в мен бушуваше буря, по-силна от тази навън.

– Мамо, моля те… – гласът ми трепереше, а сълзите вече се стичаха по бузите ми. – Не съм направила нищо лошо. Просто… Просто исках да говоря с теб, да ти обясня…

– Няма какво да ми обясняваш! – прекъсна ме тя, а очите ѝ горяха от гняв. – След всичко, което направи, не заслужаваш да си част от това семейство. Отивай си при приятелките си, щом те са ти по-важни от нас!

Баща ми, Георги, стоеше в ъгъла, стиснал юмруци, но не каза нищо. Само ме гледаше с онзи празен, студен поглед, който ме караше да се чувствам невидима. Брат ми, Стефан, се беше скрил в стаята си и не посмя да излезе. Всичко се случи толкова бързо – един скандал, едно недоразумение, една тайна, която излезе наяве и разруши всичко.

Истината е, че не бях виновна. Просто бях различна. Имах мечти, които не се вписваха в представите на моето семейство. Исках да уча изкуство, да рисувам, да пътувам, да бъда свободна. Но за тях това беше глупост, загуба на време. Те искаха да стана счетоводителка като майка ми или да работя в магазина на баща ми. Когато разбрах, че съм приета в Академията по изкуства в София, не можах да скрия радостта си. Споделих им го, мислейки, че ще се гордеят с мен. Вместо това получих гняв, обиди и накрая – изгонване.

Вратата се затвори зад мен с трясък. Останах на стълбите, под дъжда, с разбито сърце и усещането, че светът ми се срутва. Не знаех накъде да тръгна. Приятелките ми живееха далеч или имаха свои проблеми. Пловдив беше голям, но тази нощ се чувствах по-самотна от всякога.

Вървях по улиците, мокра до кости, с обувки, които вече се разпадаха. Минавах покрай осветени прозорци, зад които се чуваше смях и топлина. Всяка светлина беше като шамар – напомняне за това, което бях загубила. В един момент се спрях под навеса на малка хлебарница. Миризмата на топъл хляб ме удари в стомаха. Седнах на бордюра и се разплаках. Не знаех какво ще правя утре, къде ще спя, дали някога ще мога да простя на родителите си.

Телефонът ми звънна. Беше баба ми, Маргарита. – Марийче, къде си, дете? Майка ти ми каза…

– Бабо… – едва успях да изрека. – Изгониха ме. Не знам какво да правя…

– Ела при мен. Веднага! – каза тя твърдо. – Тук винаги ще имаш дом.

Събрах сили и тръгнах към квартал „Кючук Париж“, където живееше баба. По пътя си спомнях всички моменти, в които семейството ми ме беше карало да се чувствам виновна за това, че съм различна. Винаги съм била „черната овца“ – тази, която не слуша, която не се вписва, която мечтае прекалено много.

Когато стигнах до баба, тя ме прегърна силно и ме заведе вътре. – Не плачи, дете. Понякога хората не разбират това, което не могат да контролират. Ти си силна. Ще се справиш.

Прекарах седмици при нея. Опитвах се да намеря работа, за да мога да се издържам сама. Рисувах нощем, когато не можех да спя. Болката от предателството не ме напускаше. Всяка вечер се питах: „Какво направих, за да заслужа това?“

Една сутрин получих писмо от Академията. Бях приета с пълна стипендия. Радостта се смеси с тъга – исках да споделя новината с майка си, но знаех, че тя няма да се зарадва. Баба ми беше единствената, която ме подкрепяше безусловно.

С времето започнах да намирам сили в себе си. Запознах се с други млади хора като мен – мечтатели, които също бяха изгонени или неразбрани от семействата си. Станахме си опора. Заедно рисувахме, споделяхме болките и надеждите си.

Един ден, докато вървях по Главната улица, видях майка си. Очите ни се срещнаха за миг. Тя се поколеба, после се обърна и си тръгна. Сърцето ми се сви, но вече не плаках. Знаех, че не съм сама.

Сега, когато пиша тази история, вече живея в София и уча това, което обичам. Понякога още ме боли заради семейството ми, но вече не се срамувам от себе си. Научих се да прощавам – и на тях, и на себе си.

Чудя се – колко още млади хора са изгонени от домовете си, само защото са различни? Кога ще спрем да наказваме мечтателите? Какво бихте направили вие, ако вашето дете поиска да тръгне по свой път?