Изненада на бебешкото парти: Истината, която разби света ми

– Нася, хайде, затвори очи! – гласът на Силвия трепереше от вълнение, а ръцете ѝ ме водеха към хола. Чувах смях, шепот и тихо пукане на балони. Бях в осмия месец и всяка стъпка ми тежеше, но не можех да откажа на най-добрата си приятелка.

– Добре, добре, вече съм тук – казах с усмивка, макар че усещах странно напрежение във въздуха.

– Изненада! – извикаха всички едновременно. Хората се разпръснаха около мен – майка ми, сестра ми Деси, няколко колежки и разбира се, Валентин. Той стоеше до прозореца с чаша в ръка и се усмихваше неуверено.

Силвия ме прегърна силно. – Знаеш ли колко много те обичаме? Ти заслужаваш най-доброто, Нася!

Погледнах я в очите и видях нещо странно – сякаш се бореше със себе си. Преди да успея да попитам какво ѝ е, тя се обърна към Валентин:

– Вальо, ще кажеш ли ти или да кажа аз?

В стаята настъпи тишина. Всички погледи се обърнаха към него. Валентин пребледня, а аз усетих как сърцето ми започва да бие лудо.

– Какво става? – прошепнах.

Валентин остави чашата на масата и се приближи до мен. – Нася… трябва да ти кажа нещо…

– Не! – прекъсна го Силвия. – Тя заслужава истината! Вальо има връзка с друга жена. И не само това – тя също е бременна.

Светът ми се срина за секунди. Чувах само собственото си дишане и пулса си в ушите. Всички около мен замръзнаха.

– Това не е вярно… – изрекох едва доловимо.

Валентин наведе глава. – Съжалявам, Нася… Не исках така да стане…

– От кога? – гласът ми беше чужд.

– От няколко месеца… Запознахме се на работа… Не знаех как да ти кажа…

Сълзите ми потекоха безконтролно. Майка ми се опита да ме прегърне, но я отблъснах. Всичко в мен крещеше от болка и гняв.

– Защо точно сега? Защо на бебешкото ми парти? – обърнах се към Силвия.

Тя също плачеше. – Не можех повече да гледам как те лъже. Опитвах се да го убедя да ти каже сам…

– И затова реши да съсипеш всичко пред всички? – изкрещях.

В стаята настъпи неловко мълчание. Деси ме хвана за ръката и ме изведе в спалнята.

– Нася, трябва да се успокоиш… Мисли за бебето…

– Как да мисля за бебето, когато всичко се разпада? – хлипах.

Чувах гласове отвън – майка ми спореше със Силвия, Валентин обясняваше нещо на някого. Светът ми беше станал чужд и враждебен.

След час всички си тръгнаха. Останах сама с Валентин.

– Моля те, прости ми… Не знам какво ми стана… Обърках се…

– Объркал си се? Аз нося детето ти! Как можа?

Той седна на леглото и зарови лице в ръцете си.

– Не знам какво да правя… Не искам да те губя…

– Вече си ме изгубил.

През следващите дни всичко беше като в мъгла. Майка ми настояваше да отида при нея в Пловдив, но аз останах в апартамента ни в София. Силвия звънеше всеки ден, но не ѝ вдигах. Чувствах се предадена от всички.

Една вечер Валентин дойде с куфар в ръка.

– Отивам при нея… Тя има нужда от мен… Но ще помагам с детето…

Не казах нищо. Само го гледах как затваря вратата след себе си.

Раждането мина трудно. Бях сама в болницата, само Деси беше до мен. Когато за първи път прегърнах малката Мира, разбрах, че трябва да бъда силна заради нея.

Минаха месеци. Валентин идваше рядко, носеше подаръци и пари, но между нас вече нямаше нищо. Силвия опита да възстанови приятелството ни, но аз още не можех да ѝ простя начина, по който разкри истината.

Една вечер седях на балкона с чаша чай и гледах светлините на града. Мира спеше спокойно до мен. Замислих се за всичко, което преживях – предателството, болката, самотата. Но и за новата сила, която открих в себе си.

Може би животът никога няма да бъде същият. Но поне знам истината и мога да започна отначало.

Понякога се питам: Кое е по-страшно – лъжата или истината? И дали някога ще мога отново да вярвам на някого?