Изневяра, започнала с едно обаждане – историята на Мария от Пловдив

– Кой е тази вечер? – попитах с треперещ глас, докато гледах как Петър нервно прибира телефона си в джоба. Беше късно, децата вече спяха, а в хола миришеше на студено кафе и неизказани думи. Той не отговори веднага, само се извърна към прозореца и запали цигара. В този момент нещо в мен се пречупи – усещах го физически, като болка в гърдите.

Петър и аз бяхме заедно от студентските години в Пловдив. Мислех, че сме преминали през всичко – безпаричие, първата ни малка квартира в Кючук Париж, раждането на децата, безсънните нощи и безкрайните сметки. Винаги сме били екип. Или поне така си мислех.

Всичко започна с едно обаждане. Беше събота следобед, когато телефонът му звънна и той излезе на терасата да говори. Не беше нещо необичайно – работата му като търговски представител често го държеше на телефона. Но този път нещо в тона му ме накара да настръхна. Гласът му беше мек, почти нежен, какъвто не бях чувала отдавна.

След това започнах да забелязвам малки промени – нов парфюм, по-чести командировки до София, странни съобщения късно вечер. Веднъж видях как изтрива чат веднага щом влязох в стаята. Сърцето ми се сви, но си казах, че си въобразявам. Не исках да повярвам, че човекът, с когото съм споделила живота си, може да ме предаде.

Една вечер, докато той беше под душа, телефонът му изписука. Не издържах – отключих го и видях съобщение: „Липсваш ми… Кога пак ще се видим?“ От непознат номер. Ръцете ми трепереха, когато прочетох още няколко съобщения – снимки, шеги, планове за срещи. В този момент светът ми се срина.

Когато го попитах директно, той първо отрече. После започна да ме обвинява – че съм станала студена, че само за децата мисля, че не го разбирам. Че всичко е било просто флирт. Но аз вече знаех истината.

– Мария, моля те… Не прави сцени пред децата – прошепна той една нощ, когато го хванах да пише съобщения в два през нощта.

– А ти не мислиш ли за тях? За мен? За всичко, което сме градили? – гласът ми беше дрезгав от плач.

Майка ми забеляза промяната у мен още следващата седмица.

– Какво става с теб? Изглеждаш като сянка – каза тя една сутрин на кафе.

– Петър… има друга – прошепнах едва чуто.

Тя ме прегърна силно и аз избухнах в сълзи. Никога не съм се чувствала толкова сама и предадена.

Дните минаваха като в мъгла. Опитвах се да функционирам заради децата – Мартин и Елица бяха твърде малки, за да разберат какво се случва. Но всяка вечер лежах будна и се чудех какво да правя. Да простя ли? Да се боря ли за брака си? Или да си тръгна?

Петър започна да се прибира все по-късно. Веднъж дори не дойде да приспи Елица за рождения ѝ ден. Излъга, че има важна среща в София. А аз знаех истината – беше с нея.

Една вечер го чаках до три през нощта. Когато влезе, миришеше на чужд парфюм и имаше червило на яката си.

– Не мога повече така! – извиках през сълзи. – Или оставаш тук и се борим заедно, или си тръгвай!

Той ме погледна уморено.

– Мария… Не знам дали мога да се върна назад. Съжалявам.

Тогава разбрах – всичко е свършило.

Следващите месеци бяха ад. Разводът беше грозен – спорове за апартамента, за децата, за парите. Родителите ни се намесиха – майка ми настояваше да го изхвърля веднага, баща му го защитаваше: „Мъжете сме такива…“

Съседите започнаха да шушукат зад гърба ми. В магазина ме гледаха със съжаление. Дори приятелките ми не знаеха какво да кажат – едната ме убеждаваше да простя „заради децата“, другата настояваше да започна нов живот.

Най-трудно беше с Мартин и Елица. Те усещаха напрежението, макар че се опитвах да ги пазя от всичко. Мартин веднъж ме попита:

– Мамо, тате вече не ни обича ли?

Сърцето ми се разкъса на две.

– Обича ви, мило мое… Просто понякога възрастните правят грешки.

Вечерите бяха най-самотни. Седях на балкона с чаша чай и гледах светлините на града. Питах се къде сбърках. Дали можех да предотвратя всичко това? Дали някога ще мога пак да вярвам на някого?

Сега мина година от развода. Живея сама с децата в малкия ни апартамент в Тракия. Работя много, но понякога нощем още плача. Понякога се улавям как проверявам телефона си за съобщения от Петър – навик от миналото.

Но вече знам едно: никой не заслужава да живее в лъжа. Достойнството е по-важно от страха да останеш сам.

Понякога си мисля: Ще мога ли някога пак да обичам? Ще мога ли пак да се доверя? А вие как бихте постъпили на мое място?