Изоставена от майка си: История за предателство, любов и прошка

— Не плачи, мило дете, баба е тук — шепнеше баба Мария, докато ме люлееше в старата люлка на двора. Беше студена пролетна вечер, а аз, на шест години, не разбирах защо мама не се връща. Помня как стоях на прага, вперила поглед в прашния път, по който тя си тръгна с куфар и новия си приятел. Не каза нищо. Не ме прегърна. Просто изчезна.

Години наред баба беше всичко за мен — майка, баща, приятел. Всяка сутрин ми плетеше косата и ми слагаше филия с лютеница в раницата. Вечер ми четеше приказки и ме учеше да не се предавам. Но най-много ме болеше, когато другите деца говореха за майките си. В училище винаги се намираше някой да попита:

— А твоята майка къде е?

— В чужбина — лъжеше баба, а аз мълчах и стисках зъби.

Истината беше по-грозна: майка ми Весела ме беше оставила, защото новият ѝ мъж — Иван — не искал „чуждо дете“ в дома си. Аз бях пречка за нейното щастие. Баба никога не говореше лошо за нея, но аз усещах болката ѝ. Всяка вечер я чувах как тихо плаче в кухнята.

Минаха години. Станах на осемнайсет. Завърших гимназия с отличие и мечтаех да уча психология в София. Баба беше горда с мен, макар че парите ни стигаха едва-едва. Работеше като чистачка в местното училище и продаваше зеленчуци на пазара. Аз помагах през уикендите.

Една юлска сутрин, докато миех чиниите, чух звънеца. Отворих вратата и видях майка ми. Беше състарена, но все така красива — с боядисана коса и скъпи дрехи.

— Здравей, Мария — каза тя сухо.

— Здравей — отвърнах аз, усещайки как гневът ми кипи под кожата.

Баба излезе от кухнята и застина на място.

— Весела? Какво правиш тук?

Майка ми се усмихна изкуствено:

— Дойдох да видя дъщеря си. Може ли да поговорим?

Седнахме в хола. Тя започна да разказва как животът ѝ бил труден, как Иван я напуснал и сега искала да навакса изгубеното време с мен. Но очите ѝ не бяха тъжни — бяха пресметливи.

— Мария, знам, че ти предстои университет. Мога да ти помогна — каза тя и извади дебел портфейл.

— Не ми трябват парите ти — отвърнах рязко.

Баба ме хвана за ръката:

— Може би трябва да ѝ дадеш шанс…

Погледнах я невярващо:

— След всичко? След като ме изостави?

Майка ми въздъхна театрално:

— Всички правим грешки…

Но аз знаех истината. По-късно съседката ни Пенка ми каза, че майка ми има дългове и се надява да вземе апартамента на баба, ако аз ѝ простя и ѝ позволя да се върне в живота ми.

Вечерта не можех да спя. Слушах как баба се моли тихо:

— Господи, помогни на детето ми да намери сили да прости…

На следващия ден майка ми пак дойде. Този път беше по-настоятелна:

— Мария, трябва да поговорим сериозно. Имам нужда от помощта ти. Ако подпишеш тези документи, ще можем да продадем апартамента и да започнем нов живот…

Погледнах я право в очите:

— Ти не си дошла за мен. Дошла си заради себе си.

Тя млъкна и за първи път видях страх в погледа ѝ.

— Моля те… — прошепна тя.

— Къде беше, когато имах нужда от теб? Когато плаках нощем и чаках да се върнеш? Когато баба продаваше картофи на пазара, за да имам обувки?

Тя се разплака, но сълзите ѝ не ме трогнаха.

— Извинявай… — каза тя тихо.

Излязох навън и седнах на люлката. Баба дойде при мен.

— Трудно е да простиш, Марийче… Но прошката е за теб, не за нея.

Погледнах я през сълзи:

— Как да простя на човек, който ме е предал?

Баба ме прегърна силно:

— С времето ще разбереш кое е правилно. Но знай едно — ти си силна. Аз съм горда с теб.

Дните минаваха тежко. Майка ми идваше всеки ден, опитваше се да ме убеди с обещания и сълзи. Но аз вече бях взела решение: няма да ѝ позволя да съсипе това малко щастие, което баба ми беше дала с толкова труд и любов.

Постъпих в университета със стипендия. Баба остана сама в селото, но всяка неделя ѝ звънях и ѝ разказвах всичко. Майка ми замина някъде — чух, че пак е намерила някой нов мъж.

Понякога се чудя дали някога ще мога истински да простя. Дали семейството е кръв или любов? Дали човек може да забрави предателството на най-близкия си човек?

А вие бихте ли простили? Или има грехове, които никога не се забравят?