Изоставена заради цвета на кожата си: Историята на Елица и писмото, което промени всичко
— Мамо, защо никога не говорим за истинските ми родители? — гласът ми трепереше, докато държах в ръка старата снимка, която случайно намерих в чекмеджето на баба. На нея имаше жена с тъмни очи и коса, която приличаше на мен повече от всеки друг в това семейство.
Майка ми, Мария, се сепна. Погледна ме с онзи поглед, който винаги използваше, когато не искаше да говори за нещо важно. — Елице, ти си наша дъщеря. Това е всичко, което има значение.
Но аз знаех, че не е така. В малкото ни село край Пловдив всички знаеха, че съм осиновена. Децата в училище често ми подвикваха „циганче“, макар че никога не съм познавала друг живот освен този тук. Кожата ми беше по-тъмна от тази на Мария и баща ми Георги. Винаги се чувствах различна, чужда, сякаш съм попаднала тук по грешка.
Една вечер, докато всички спяха, се промъкнах в таванската стая. Там, между стари дрехи и пожълтели снимки, намерих кутия с писма. Едно от тях беше адресирано до мен — „За моята дъщеря Елица“. Сърцето ми заби лудо. Разкъсах плика и започнах да чета:
„Скъпа Елице,
Пиша ти това писмо с надежда, че един ден ще го намериш и ще разбереш истината за себе си. Когато се роди, бях сама. Баща ти ме изостави, когато разбра, че си с тъмна кожа като моята баба. Родителите ми настояха да те дам за осиновяване — страхуваха се какво ще кажат хората в селото. Не го направих от липса на любов, а от страх и безсилие…“
Сълзите ми капеха върху хартията. Не можех да повярвам — изоставили са ме заради цвета на кожата ми? В този момент чух стъпки зад гърба си.
— Какво правиш тук? — баща ми Георги стоеше на прага.
— Намерих писмо… от майка ми — прошепнах.
Той въздъхна тежко и седна до мен.
— Знаехме, че един ден ще поискаш да знаеш истината. Не беше лесно за никого…
— Защо не ми казахте? Защо ме лъжете цял живот?
— Не те лъгахме — просто се опитвахме да те предпазим. Хората тук са жестоки понякога…
— Знам — отвърнах горчиво. — Всеки ден го усещам.
След тази нощ всичко се промени. Започнах да търся повече информация за биологичната си майка — Даниела. Разбрах, че живее в съседното село и работи като шивачка. Седмици наред събирах смелост да я потърся.
Един ден просто тръгнах пеша натам. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Когато я видях пред малката й къща, спрях като вкопана.
— Извинете… Вие ли сте Даниела?
Тя ме погледна дълго и внимателно. Очите й се напълниха със сълзи.
— Ти си… Елица?
Кимнах мълчаливо.
Тя ме прегърна силно и дълго плакахме заедно. Разказа ми всичко — как е била принудена да ме остави, как всеки ден е мислела за мен, как е страдала от вината и срама.
— Прости ми… — шепнеше тя през сълзи. — Ако можех да върна времето назад…
Не знаех какво да кажа. В мен бушуваха гняв, болка и облекчение едновременно.
Върнах се у дома объркана повече от всякога. Мария и Георги ме чакаха притеснени.
— Срещнах я — казах тихо.
Майка ми ме прегърна.
— Ти винаги ще бъдеш наша дъщеря, Елице. Но разбираме нуждата ти да знаеш откъде идваш.
Започнах да посещавам Даниела всяка седмица. Постепенно изграждахме връзка — различна от тази с осиновителите ми, но също толкова истинска. В училище обаче нещата не се промениха. Децата продължаваха да ме отбягват, възрастните ме гледаха подозрително.
Една вечер седях на двора с Георги.
— Тате, защо хората са толкова зли към различните?
Той въздъхна:
— Защото се страхуват от това, което не разбират. Но ти си силна, Елице. Не позволявай на омразата им да те промени.
Понякога се питам дали някога ще бъда напълно приета тук. Дали някой ден хората ще спрат да гледат цвета на кожата ми и ще видят човека в мен?
А вие как мислите — възможно ли е едно малко българско село да приеме различното? Или винаги ще останем заложници на предразсъдъците си?