Къде се крие любовта?
– Пак ли си сама, Мария? – гласът на майка ми пронизва тишината в кухнята, докато бъркам кафето си. – На твоята възраст вече имах две деца!
Стиснах зъби. Не исках да започвам деня с този разговор, но знаех, че няма да избегна сблъсъка. Вече съм на трийсет и две, живея в малък апартамент в „Люлин“, работя като счетоводителка и всяка вечер се прибирам сама. Майка ми не пропуска да ми напомни, че времето ми изтича, сякаш съм буркан с кисело мляко.
– Мамо, не е толкова лесно – отвърнах тихо. – Не искам просто някой, искам правилния човек.
Тя въздъхна тежко и седна срещу мен. – Мария, животът не е приказка. Хората се женят, защото така трябва. После идва любовта. Погледни сестра си – Петя вече има второ дете, а ти още си сама.
Петя… Винаги идеалната дъщеря. Омъжена за Ивайло, с две руси момченца и къща в Банкя. А аз? Аз съм „стара мома“, както ме нарича леля Сийка на всяко семейно събиране.
Вечерта се прибрах от работа и седнах на дивана с чаша вино. Превъртах през Tinder – все едно гледам едни и същи лица: снимки от фитнеса, коли под наем, клиширани описания. Срещах се с няколко мъже през последните години – Калоян, който не спираше да говори за себе си; Димитър, който още живееше с майка си; Стефан, който изчезна след третата среща без обяснение. Всяка раздяла ме караше да се чувствам все по-непълноценна.
Една събота Петя ме покани на гости. Докато децата ѝ тичаха из двора, тя ме дръпна настрана.
– Миме, защо не пробваш с онзи сайт за запознанства? Чух, че имало свестни хора там.
– Пробвах – отвърнах сухо. – Всички искат или нещо бързо, или са женени.
Тя ме погледна със съжаление. – Може би си прекалено взискателна…
Погледнах я право в очите:
– А ти щастлива ли си?
Тя замълча за миг, после се усмихна изкуствено:
– Имам семейство. Това е важното.
Върнах се у дома с тежест в гърдите. Дали наистина съм прекалено взискателна? Или просто не мога да приема компромисите, които правят другите? Всяка вечер се питах: „Какво ми има?“
Една вечер след работа седнах с приятелката ми Нели в малко заведение на „Витошка“.
– Знаеш ли – каза тя, – майка ми също не спира да ме пита кога ще се омъжа. А аз дори не знам дали искам деца.
– И аз… – признах аз. – Понякога си мисля, че просто не съм създадена за това.
– Или просто още не си срещнала човека – усмихна се тя.
В този момент телефонът ми изписука – ново съобщение в Tinder: „Здравей! Видях, че обичаш книги. Коя ти е любимата?“
Погледнах профила – Георги, 35, учител по литература. Реших да отговоря. Започнахме да си пишем – за книги, филми, пътувания. След седмица се срещнахме в малко кафене до НДК.
Георги беше различен – слушаше внимателно, задаваше въпроси, смееше се на шегите ми. След срещата се прибрах с усмивка. За първи път от години почувствах надежда.
Но след третата среща Георги спря да пише. Без обяснение. Без сбогом.
Седях на леглото и гледах празния екран на телефона си. Сълзите сами потекоха по бузите ми. Защо пак така? Какво не правя както трябва?
На следващия ден майка ми звънна:
– Мария, пак ли плачеш за някой мъж? Стига си се вживявала! Животът минава!
– Мамо… Просто искам някой да ме обича такава, каквато съм.
– Това са глупости! Намери си някой свестен и стига си избирала!
Затворих телефона и се свих на дивана. Чувствах се изгубена между очакванията на семейството ми и собствените си мечти за любов. Всяка вечер гледах през прозореца към светлините на града и се питах: „Дали някога ще намеря човека за мен? Или просто трябва да приема самотата?“
Понякога си мисля: може би проблемът е в мен. Може би съм твърде различна за този свят или просто съдбата ми е друга. Но заслужавам ли да бъда щастлива, ако не отговарям на чуждите представи за любов? Какво мислите вие – трябва ли да чакам истинската любов или да направя компромис като всички останали?