„Как можахте да се отнесете така с децата ми?” – Неделният обяд, който разкъса семейството ми
„Как можахте да се отнесете така с децата ми?” – думите ми сякаш отекнаха в тишината, която внезапно се спусна над масата. Неделният обяд у свекърите ми винаги е бил изпитание за нервите ми, но този път чашата преля. Стоях права, с разтреперани ръце, а очите на всички бяха вперени в мен – някои с изненада, други с неодобрение.
Всичко започна уж невинно. Събрахме се у свекърва ми Мария и свекър ми Георги – типичното българско семейство: голяма маса, салати, ракия, шумни разговори. Децата ми – Петър на 8 и Елица на 5 – седяха притихнали до мен. Винаги усещаха напрежението в тези срещи, макар че се опитвах да ги окуражавам: „Баба и дядо ви обичат, просто са малко по-строги.”
Обядът вървеше по обичайния сценарий – Мария разказваше какви били децата на съседката: „Виж ги, отличници, спортуват, слушат родителите си! А нашите…” – погледна към Петър и Елица с онзи поглед, който ме караше да се свивам вътрешно. Георги кимаше одобрително и добавяше: „Като бях малък, баща ми ако ме видеше да се мръщя на манджата, щеше да ме накара да ям до последната хапка!”
Петър бутна чинията си леко настрани. „Мамо, не обичам пълнени чушки…” – прошепна той. Мария веднага скочи: „Това са глезотии! На твоята възраст вече работех на полето! Какво ще стане от вас, ако не се научите на дисциплина?”
Почувствах как кръвта ми кипва. Опитах се да овладея гласа си: „Моля те, Мария, нека не ги сравняваме с другите деца. Всеки има своите предпочитания.”
Мъжът ми Ивайло седеше мълчаливо до мен. Очаквах да ме подкрепи, но той само сведе глава и започна да рови в телефона си. Това ме нарани повече от думите на Мария.
Елица се разплака тихо. „Искам да си ходим…” – прошепна тя. Мария въздъхна театрално: „Ето ги съвременните деца – нищо не могат да понесат! Ние сме виновни, че ги глезим!”
В този момент избухнах: „Как можахте да се отнесете така с децата ми? Те са ваши внуци! Защо трябва да ги унижавате пред всички?”
Георги стана рязко: „В нашата къща ще има ред! Ако не ви харесва – вратата е там!”
Погледнах Ивайло с надежда. Той само промълви: „Айде стига си драматизирала…”
Станах и хванах децата за ръка. Сълзите вече се стичаха по лицето ми. „Тръгваме си.”
На път за вкъщи Петър ме попита: „Мамо, ние лоши ли сме?”
Спрях колата и го прегърнах силно. „Не, миличък! Вие сте най-прекрасните деца на света. Просто понякога възрастните забравят какво е да си дете.”
След този ден Ивайло не говореше много с мен. Опитах се да му обясня защо съм реагирала така:
– Ивайло, не мога да позволя на никого да унижава децата ни. Дори и на родителите ти.
– Преувеличаваш. Те просто искат най-доброто за тях.
– Не така! Не с обиди и сравнения!
Той замълча. Оттогава отношенията ни станаха хладни. Свекърва ми няколко пъти звъня по телефона:
– Защо не идвате? Петър и Елица са длъжни да уважават баба си и дядо си!
– Уважението се заслужава, Мария. Не мога да ги водя там, където ги карат да се чувстват зле.
Майка ми ме подкрепи:
– Добре си направила! Аз също съм преживяла подобно отношение от свекърва ти навремето… Но тогава нямах смелостта да се опълча.
Често вечер лежа будна и се чудя – дали постъпих правилно? Дали не лишавам децата си от семейство? Или всъщност ги спасявам от токсична среда?
Петър и Елица са по-спокойни напоследък. Но Ивайло е все по-отдалечен. Понякога го чувам как говори с майка си по телефона тайно в другата стая.
Веднъж го попитах:
– Ако нашите деца бяха наранени от моите родители, ти как щеше да реагираш?
Той замълча дълго:
– Не знам… Може би щях да ги защитя.
– А защо не го направи за нас?
Той само въздъхна.
Сега стоя пред прозореца и гледам как Петър и Елица рисуват заедно на масата. Чудя се – кое е по-важно: мирът в семейството или достойнството на децата ми? Дали някой ден ще ми простят, че ги отделих от баба им и дядо им? Или ще разберат защо го направих?
А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да защитите децата си пред цялото семейство или бихте премълчали заради мира?