„Как не ви е срам!” – Една неделна трапеза, която преобърна живота ми

– Как не ви е срам! – гласът на леля Мария проряза въздуха като нож. Вилиците замръзнаха над чиниите, а децата ми – Петър и Яна – сведоха очи към пода. Сърцето ми се сви, усещах как бузите ми пламват от унижение и гняв. Беше неделя, обядът беше в разгара си, а аз се чудех какво изобщо правя тук, сред хора, които никога не са ме приемали истински.

Всичко започна уж безобидно. Събрахме се у свекърва ми, както всяка първа неделя от месеца. Миризмата на печено пиле и мусака се носеше из целия апартамент в „Люлин“, а масата беше отрупана с домашни туршии, салати и хляб. Децата се въртяха около масата, а мъжът ми – Иво – стоеше до прозореца и пушеше нервно. Знаех, че не обича тези събирания, но никога не смееше да противоречи на майка си.

– Яна, защо си обула тези кецове? – изсъска леля Мария, сякаш дъщеря ми беше извършила престъпление. – На маса се идва с обувки, не с парцали!

Яна пребледня. Само на дванайсет е, но вече усеща тежестта на чуждото неодобрение. Петър, който е с две години по-малък, се опита да я защити:

– Мамо каза, че са чисти…

– Ти да мълчиш! – прекъсна го чичо Стефан. – Момчетата трябва да знаят кога да си държат езика зад зъбите.

Погледнах към Иво за подкрепа. Той обаче само сви рамене и продължи да гледа през прозореца. В този момент почувствах как нещо в мен се пречупва.

– Достатъчно! – гласът ми прозвуча по-силен, отколкото очаквах. – Никой няма право да говори така на децата ми.

Свекърва ми се намеси:

– Ама ние само за тяхно добро… Децата трябва да знаят реда!

– Не, вие ги унижавате! – отвърнах аз и усетих как ръцете ми треперят. – Ако това е вашият ред, аз не го искам за моето семейство.

Настъпи тягостна тишина. Всички ме гледаха сякаш съм полудяла. Дори Иво изглеждаше объркан.

– Може би е по-добре да си тръгнем – казах тихо на децата.

Яна ме хвана за ръката, а Петър се притисна до мен. Станахме и тръгнахме към вратата. Никой не каза нищо. Само чух как леля Мария прошепва:

– Мicsoda szégyentelen rokonaitok vannak! (Какви безсрамни роднини имате!)

Думите й ме пронизаха като стрела. Излязохме на стълбището и чак тогава усетих как сълзите напират в очите ми. Децата мълчаха, а аз се опитвах да не се разплача пред тях.

Вкъщи Иво дойде по-късно вечерта. Не каза нищо за случилото се. Седна на дивана и включи телевизора.

– Ще говорим ли за това? – попитах го тихо.

– Не виждам смисъл – отвърна той. – Те са си такива. Не можеш да ги промениш.

– Но можеш да защитиш децата си! – гласът ми трепереше от възмущение.

– Не искам скандали…

Тогава разбрах, че съм сама в тази битка. Сама срещу цяла фамилия, срещу традиции и закостенели разбирания. Но бях готова да понеса всичко заради децата си.

След този ден спряхме да ходим на семейните обяди. Свекърва ми няколко пъти звъня по телефона, но разговорите бяха кратки и напрегнати. Иво стана още по-затворен в себе си. Децата обаче започнаха да се чувстват по-спокойни у дома.

Понякога нощем лежа будна и се питам дали не сгреших. Дали не трябваше да преглътна гордостта си заради мира в семейството? Но после си спомням погледа на Яна и Петър в онзи момент – изплашени, унижени… Не мога да позволя някой да ги наранява, дори това да означава да останем сами.

Може би някой ден ще ме разберат. Може би ще простят. А може би ще останем разделени завинаги…

Кажете ми, вие как бихте постъпили? Кое е по-важно – мирът в семейството или достойнството на децата ни?