Как се опитах да държа далеч нежеланите роднини, които съсипваха всяко семейно събиране

– Пак ли идват? – прошепна майка ми, докато гледаше през прозореца към двора, където вече паркираше познатата жълта Лада на чичо Стефан.

Сърцето ми се сви. Беше третият път за тази година, когато чичо Стефан и леля Мария се появяваха на нашите семейни празници без покана. Днес беше рожденият ден на сестра ми Елица – малко, скромно събиране само за най-близките. Ала с тяхната поява всичко се променяше.

– Мамо, не мога повече така – изрекох тихо, докато подреждах чиниите на масата. – Всеки път става едно и също. Карат се, спорят за политика, критикуват храната, а накрая си тръгват обидени.

Майка ми въздъхна тежко. – Знам, дете мое. Но какво да направим? Те са ни роднини. Не можем просто да ги изгоним.

В този момент вратата се отвори с трясък и чух познатия глас на чичо Стефан:

– Ей, как сте, бе хора! Я гледай каква трапеза сте наредили! Ама салатата защо е без лук?

Леля Мария вече раздаваше целувки наляво-надясно, а аз усещах как напрежението се покачва. Баща ми мълчеше и стискаше зъби. Сестра ми се опита да се усмихне, но очите ѝ бяха пълни с разочарование.

Празникът тръгна по познатия сценарий. Чичо Стефан започна да разказва стари истории за това как навремето всичко било по-хубаво, а сегашната младеж не ставала за нищо. Леля Мария се оплака от болежките си и попита защо не сме ѝ казали по-рано за празника, та да донесе нещо домашно.

– Ама вие нарочно ли не ме каните вече? – попита тя с престорена усмивка.

– Не, Мария, просто искахме да е по-спокойно този път – опита се да обясни майка ми.

– Спокойно? Без нас ли е спокойно? – намеси се чичо Стефан. – Ей, вие забравихте кой ви е помагал, когато бяхте зле!

В този момент чашата преля. Усетих как гневът ми кипи и реших, че повече няма да търпя. След вечерята ги поканих настрана в кухнята.

– Чичо Стефане, лельо Мария, трябва да поговорим сериозно – започнах с треперещ глас. – Обичаме ви, но когато идвате така неканени и започвате да спорите и критикувате всичко, разваляте празника за всички. Моля ви, уважавайте ни поне толкова, че ако искате да дойдете, първо ни се обадете.

Чичо Стефан ме изгледа смаяно. – Ти ли ще ми казваш кога да идвам при сестра си? Аз съм ѝ брат! А ти още си малък да ми държиш сметка!

Леля Мария се разплака. – Значи вече не сме ви нужни? Добре! Повече няма да ви притесняваме!

Излязоха от кухнята с гръм и трясък, а аз останах с чувство на вина и облекчение едновременно. Семейството ми беше шокирано от случилото се. Майка ми плачеше тихо в ъгъла.

– Може би сбърках… – прошепнах аз. – Но не можех повече така.

След този инцидент няколко месеца никой не чу нищо от чичо Стефан и леля Мария. Празниците станаха по-тихи, но и някак празни. Майка ми често поглеждаше към телефона с надежда.

Един ден получих съобщение от леля Мария: „Може ли да дойдем на именния ден на баща ти? Ще донесем торта.“

Сърцето ми се сви отново. Дали направих правилното нещо? Дали има начин семейството да бъде заедно без драми?

Понякога се чудя: заслужава ли си да пазим мира на всяка цена или трябва да поставим граници дори пред най-близките си? Какво бихте направили вие?