Какво прави мъжът ми в четвъртък вечер?

„Къде си пак, Иване?“, гласът ми трепереше, докато държах телефона, а часовникът на стената показваше 21:47. Четвъртък вечер. Отново. Вече трета седмица подред Иван се прибираше късно, а обясненията му ставаха все по-неубедителни. „Работа, Мария, знаеш как е. Шефът пак ме задържа.“ Но аз знаех, че не е така. Познавам го по-добре от всеки друг – или поне така си мислех.

Всичко започна преди месец, когато намерих анонимно писмо в пощенската кутия. Беше сгънато на две, без адресант, само с едно изречение: „Знаеш ли какво прави мъжът ти в четвъртък вечер?“ Сърцето ми заби лудо. Погледнах през прозореца към празната улица, сякаш някой ме наблюдаваше. Отворих писмото отново и отново, търсейки някаква следа, но нямаше нищо – само този въпрос, който се забиваше в ума ми като пирон.

Първата ми мисъл беше да го покажа на Иван, но нещо ме спря. Може би страхът да не се окаже истина. Може би гордостта ми. Започнах да го наблюдавам – дрехите му, миризмата на парфюм, телефонните му разговори. Всичко изглеждаше нормално, но усещах промяна. Беше по-раздразнителен, по-мълчалив. Дори децата го усещаха – малкият Петър веднъж попита: „Тате защо вече не вечеря с нас?“

В следващите дни съмненията ми се превърнаха в обсесия. Проверявах джобовете му, търсех бележки, следях банковите извлечения. Нищо. Само една непозната сметка от кафене в центъра на София – всеки четвъртък вечер.

Веднъж реших да го проследя. Сърцето ми биеше толкова силно, че се страхувах да не ме чуе през стените на колата. Видях го как влиза в малко кафене на ул. „Граф Игнатиев“. Седна до прозореца и зачака. След десет минути при него дойде жена – непозната, с дълга тъмна коса и червено палто. Говориха дълго, смяха се, а после тя сложи ръка върху неговата.

В този момент светът ми се срина. Стоях в колата и не можех да дишам. Сълзите ми потекоха сами – не от гняв, а от болка и предателство. Как можа? Какво съм пропуснала? Върнах се у дома преди него и цяла нощ не мигнах.

На следващия ден Иван се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Аз също – готвих закуска за децата, оправях леглата, но вътре в мен бушуваше буря. Вечерта не издържах.

– Кой е тя? – попитах го тихо, докато децата гледаха телевизия в другата стая.
– Коя? – направи се на изненадан.
– Жената от кафенето на „Графа“. Виждах го как лицето му пребледнява.
– Мария… не е това, което си мислиш.
– Тогава какво е? Обясни ми! Защо всяка седмица си с нея?

Той замълча дълго. После въздъхна тежко и седна срещу мен.
– Това е сестра ми…
– Каква сестра? Ти нямаш сестра!
– Имам… но никога не съм ти казвал за нея. Баща ми има дете от друга жена. Разбрах преди няколко месеца. Срещаме се тайно, защото майка ми не знае и не искам да я нараня.

Стоях като вцепенена. Не можех да повярвам на ушите си.
– Защо не ми каза? Защо ме остави да се измъчвам?
– Страхувах се… че ще ме осъдиш, че ще кажеш на майка ми… Не знаех как да ти кажа.

Сълзите ми потекоха отново – този път от облекчение и гняв едновременно.
– А ако беше ме попитал? Ако беше ми се доверил?

Той само наведе глава.

Минаха дни, докато успея да преглътна истината. Оказа се, че жената наистина е негова полусестра – Десислава. Запознахме се с нея след време; беше мила и притеснена колкото нас самите. Семейството ни преживя буря от емоции – майка му разбра и избухна скандал; децата питаха защо имат нова леля; аз още се борех със съмнението дали Иван ще ми казва истината занапред.

Сега четвъртък вечерите са различни – понякога ходим всички заедно на кафе или просто си стоим вкъщи и говорим за миналото и бъдещето. Но раната остана – недоверието, болката от премълчаното.

Понякога се питам: ако не беше онова писмо, щях ли някога да науча истината? И дали доверието може да бъде възстановено напълно след такава лъжа?

А вие как бихте постъпили на мое място?