Капанът на майчината любов: Как изгубих себе си, помагайки на сина и снаха си

– Мамо, моля те, само този път! – гласът на Петър трепереше по телефона, а аз усещах как сърцето ми се свива. Беше късен ноемврийски следобед, дъждът барабанеше по прозореца, а аз стоях сама в малката кухня на панелката в Люлин. Бях си обещала, че този път ще мисля за себе си – след 30 години работа като учителка, най-накрая бях пенсионирана. Исках да пътувам, да чета книги, да се срещам с приятелки. Но когато Петър поиска помощ, всичко това избледня.

– Какво се е случило? – попитах тихо, макар вече да знаех отговора. Откакто се ожени за Даниела, нещата не вървяха. Тя беше млада, амбициозна, но и доста нервна. Работеше като счетоводителка в малка фирма, а Петър – шофьор на такси. Пари все не стигаха. Но този път беше по-различно.

– Мамо, Даниела е бременна… – гласът му се пречупи. – А ни гонят от квартирата. Собственикът я продава. Нямаме къде да отидем.

Усетих как ръцете ми изстиват. Бях спестила малко пари – за екскурзия до Италия, за нова пералня… За себе си. Но как да откажа?

– Ще ви помогна – казах тихо. – Елате при мен.

Така започна всичко. За няколко дни апартаментът ми се напълни с кашони, дрехи и шум. Даниела беше нервна и често плачеше. Петър се прибираше късно и мълчеше. Аз готвех, чистех, перях… Стаята ми се превърна в склад, а аз спях на дивана в хола.

– Милена, благодаря ти – каза ми веднъж Даниела, докато бършеше сълзите си. – Знам, че ти е трудно.

– Всичко ще се оправи – опитах се да я успокоя.

Но нищо не се оправяше. След раждането на малкия Алексей напрежението стана още по-голямо. Бебето плачеше нощем, Даниела беше изтощена и раздразнителна. Петър работеше още повече, а аз… Аз бях навсякъде – сменях памперси, готвех супи, тичах до аптеката.

Един ден, докато простирах прането на балкона, чух как Даниела говори по телефона:

– Не мога повече тук! Свекърва ми ме задушава! Всичко трябва да й обяснявам…

Стиснах зъби. Не исках да подслушвам, но думите й ме пронизаха като нож.

Вечерта седнахме тримата на масата. Петър ядеше мълчаливо.

– Мамо, Даниела мисли да се върне при майка си за известно време – каза той изведнъж.

– Защо? – попитах тихо.

– Просто… тук е тясно. Иска малко спокойствие.

Погледнах към Даниела – очите й бяха червени от плач.

– Разбирам – казах и се усмихнах насила.

Останах сама с празната стая и тишината. За първи път от месеци можех да спя в леглото си. Но не можех да заспя.

След седмица Петър дойде сам.

– Мамо… трябва ни помощ за капаро за нов апартамент. Банката не ни отпуска кредит без поръчител. Моля те…

Погледнах го дълго. Вече бях изтеглила част от спестяванията си за тяхната храна и сметки. А сега и това?

– Петре… аз…

– Само ти можеш да ни помогнеш! – прекъсна ме той отчаяно.

Подписах документите в банката със свито сърце. След месец получих писмо – пенсията ми беше запорирана заради просрочени вноски по кредита. Петър беше останал без работа, а Даниела не можеше да покрива разходите сама.

Обадих му се разтреперана:

– Петре! Какво става? Защо не плащате?

– Мамо… ще оправим нещата! Само още малко време!

Минаха месеци. Приятелките ми започнаха да ме избягват – все бях умислена и тъжна. Не можех да си позволя нищо излишно. Понякога стоях до прозореца и гледах как хората вървят по улицата – свободни, усмихнати… А аз? Бях пленница на собствената си доброта.

Една вечер Даниела дойде при мен разстроена:

– Милена… съжалявам! Не исках така да стане! Но ние не можем повече… Ще се разведем с Петър.

Погледнах я втрещено:

– Ами детето? Ами кредитът?

Тя сви рамене:

– Ще се оправим някак…

Петър изчезна за няколко дни. После ми се обади:

– Мамо… прости ми! Всичко обърках!

Стоях в тъмната кухня и плаках без глас. Спомних си всички онези години, в които жертвах себе си заради него – когато беше болен като дете; когато му купувах учебници вместо нови обувки за себе си; когато работех допълнително, за да му платя университета…

А сега? Пенсията ми беше запорирана, спестяванията изчезнали, а синът ми – разбит човек.

Седнах до прозореца и гледах светлините на София. Чудех се: Къде сбърках? Трябва ли майката винаги да жертва себе си за децата си? Или понякога любовта ни ги прави слаби?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили?