Капризът на едно дете, който разтърси приятелството ни

„Не може ли поне веднъж да си играе сама или да гледа анимации?“ – гласът на Петър прозвуча остро в кухнята, докато аз се опитвах да изчистя разлятото мляко от пода. Дъщеря ми Виктория пищеше в хола, а Мария, най-добрата ми приятелка от детинство, се опитваше да я успокои. Беше петък вечер, а вместо да се наслаждаваме на спокойствие след работната седмица, домът ни приличаше на детска градина в час пик.

Петър хвърли поглед към мен – уморен, раздразнен, с тъмни кръгове под очите. „Това вече не е нормално, Яна. Всяка вечер Мария е тук с малкия си син, а нашето дете се превръща в малък тиранин. Не мога повече.“

Погледнах го безмълвно. Знаех, че е прав. Откакто Мария роди малкия Алекс, тя сякаш забрави за всичко останало. Всеки разговор беше за него – първата му усмивка, първото му зъбче, първият му каприз. Социалните ѝ мрежи бяха пълни със снимки на Алекс – профилната ѝ снимка във Facebook, Instagram, дори Viber – навсякъде беше той. Понякога се шегувахме с Петър, че ако някой ден Мария изчезне, ще я намерим по снимките на Алекс.

Но шегите вече не бяха смешни. Виктория започна да ревнува от вниманието, което отделях на Алекс, когато Мария идваше у нас. Започна да прави сцени – да хвърля играчки, да пищи, да настоява да я носим на ръце. Петър се прибираше все по-късно от работа и все по-често избухваше.

Една вечер, докато Мария ми разказваше как Алекс е казал „мама“ за първи път, Виктория изсипа цяла кутия с брашно върху килима. Петър не издържа и изкрещя: „Стига! Това не е нормално! Яна, кажи ѝ да си тръгне!“

Мария ме погледна като ранено животно. „Извинявай… Не исках… Просто ми е трудно сама вкъщи. Алекс не спира да плаче…“

„И на нас ни е трудно!“, отвърна Петър. „Имаме нужда от спокойствие. Не можем всяка вечер да сме детегледачи.“

Мария стана бавно, взе Алекс и безмълвно излезе. Вратата се затвори тежко след нея.

Тази нощ не можах да заспя. Превъртах в главата си сцената отново и отново. Бях ли лоша приятелка? Или лоша съпруга? На следващата сутрин получих съобщение от Мария: „Извинявай за всичко. Явно вече нямам място в живота ти.“

Сълзите ми потекоха сами. Опитах се да ѝ звънна, но тя не вдигна. Следващите дни бяха мъчителни – Виктория беше по-тиха от обикновено, а Петър се държеше виновно.

Минаха седмици. Веднъж я видях в парка – сама с Алекс на пейката. Изглеждаше уморена и самотна. Седнах до нея.

„Мария…“

Тя ме погледна с празен поглед.

„Знаеш ли какво е да си сама по цял ден с бебе? Да нямаш с кого да поговориш? Да усещаш как всички те избягват, защото вече не си забавната Мария, а просто майката на Алекс?“

Замълчах. Не знаех какво да кажа.

„Яна… Аз не исках да ви натоварвам. Просто… имах нужда от някого.“

В този момент осъзнах колко сме различни сега – тя затворена в майчинството си, аз разкъсвана между семейство и приятелство. Но и двете бяхме самотни по свой начин.

„Мария… Може би сгрешихме и двете. Аз не ти казах навреме как се чувствам, а ти не разбра кога прекрачи границата.“

Тя кимна и се усмихна тъжно.

„Може би приятелството ни ще оцелее… ако се научим да говорим честно една с друга.“

Върнах се вкъщи замислена. Петър ме прегърна и прошепна: „Извинявай… Не исках да те поставям между нас.“

Погледнах го и си помислих: Колко често позволяваме на ежедневните проблеми да разрушат най-ценното в живота ни? Дали има граница между помощта към приятел и грижата за собственото семейство? А вие как бихте постъпили на мое място?