Късното чудо на Мария: Майчинство на 68 години

— Мария, ти си луда! На тия години… — гласът на сестра ми Катя трепереше от възмущение, докато държеше чашата с кафе толкова силно, че почти я счупи.

Седях срещу нея, ръцете ми се потяха, а в гърдите ми бушуваше ураган. Бях на 68 години и държах в ръцете си най-голямото чудо – малката Елица, моето първо дете. В този момент не чувах нищо друго освен тихото й дишане и усещах тежестта на годините, през които мечтаех за това.

— Катя, не можех да се откажа. Дори когато всички лекари ми казаха, че е невъзможно. Дори когато ти и мама ме убеждавахте да спра да се надявам. — Гласът ми беше тих, но твърд. — Това дете е моята молитва, сбъдната след толкова сълзи.

Катя въздъхна тежко и погледна през прозореца към сивия софийски следобед.

— Ами хората? Какво ще кажат? Как ще я гледаш? Ти си пенсионерка, Мария! — думите й бяха като камъни.

В този момент си спомних всички онези години на самота. Как всяка Коледа гледах чуждите деца да тичат около елхата, а моят дом беше тих. Как съседките шушукаха зад гърба ми: „Горката Мария, не можа да има деца.“

Моят съпруг Иван почина преди десет години. Останах сама в двустайния апартамент в Люлин, с единствена компания стария котарак Мишо. Мечтата за дете никога не ме напусна, макар че лекарите още на 30 ми казаха: „Имаш проблеми с яйчниците, трудно ще забременееш.“ Опитвахме всичко – билки от баба Пенка в село Долно Камарци, молитви в Рилския манастир, инвитро процедури в частни клиники. Всичко завършваше с разочарование и празни ръце.

След смъртта на Иван мислех, че всичко е свършило. Но една вечер, докато гледах репортаж за жена от Пловдив, родила на 62 години чрез донорска яйцеклетка, нещо в мен се разпали. Започнах да чета, да питам лекари. Всички ме гледаха като луда.

— Госпожо Георгиева, това е рисковано. Сърцето ви… възрастта… — доктор Петров от „Майчин дом“ беше категоричен.

Но аз не се отказах. Намерих клиника в София, където приеха случая ми. Процедурите бяха тежки – хормони, изследвания, безкрайни часове в чакалнята сред млади жени с надежда в очите. Аз бях единствената със сива коса и бастун.

— Защо го правите? — попита ме веднъж една млада жена.

— Защото не мога да умра без да съм опитала всичко — отвърнах.

Когато тестът излезе положителен, не можех да повярвам. Плаках цяла нощ. Девет месеца живях между страх и надежда – всяко движение на бебето беше чудо, всяка болка – заплаха.

Раждането беше трудно. Лекарите настояваха за секцио. Помня как светлините в операционната заслепяваха очите ми, а сърцето ми туптеше лудо.

— Ще се справим, Мария — прошепна акушерката.

И когато чух първия плач на Елица, разбрах – всичко си е струвало.

Сега седя срещу Катя и усещам как тежестта на осъждането се стоварва върху мен.

— Може би си права — казвам тихо. — Може би съм егоистка. Но знаеш ли какво е да живееш с празна люлка в сърцето си?

Катя мълчи дълго. После се навежда и погалва Елица по главичката.

— Само ти знаеш какво ти е струвало това дете — прошепва тя.

Дните минават бавно. Сутрин ставам рано – сменям памперси с треперещи ръце, варя каши и пея стари народни песни. Съседките пак шушукат: „На тая й хлопа дъската.“ Но когато Елица се усмихне с беззъбата си уста, светът спира.

Понякога се страхувам – как ще я гледам като порасне? Ще бъда ли жива за първия й учебен ден? Ще има ли кой да я обича след мен?

Но после си спомням всички онези години на самота и знам – по-добре кратко щастие, отколкото вечна празнота.

Една вечер Катя идва с торба играчки.

— Реших да ти помагам — казва просто. — Не мога да те оставя сама в това.

Понякога животът ни поднася чудеса там, където най-малко очакваме. Аз избрах да вярвам в тях.

Питам ви: Има ли възраст за майчинството? Кой има право да ни казва кога да спрем да мечтаем?