Късното пробуждане на един баща: История за изгубени шансове и прошка

– Татко, защо не дойде на рождения ми ден? – Гласът на Ани трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоях на прага на малкия ѝ апартамент в Люлин, с букет карамфили в ръка, и се чувствах като най-големия неудачник на света. Не можех да ѝ отговоря. Как да ѝ кажа, че работата в склада ме беше погълнала, че алкохолът беше станал по-важен от семейството ми? Как да призная, че се страхувах да бъда баща?

Тази вечер беше последната ни среща. На следващия ден телефонът звънна и гласът на майка ѝ – бившата ми жена Мария – беше студен като зимен вятър: „Ани я няма. Катастрофа. Отиде си.“

Светът ми се срина. Не плаках. Не можех. Просто седях в тъмното и гледах стената, докато часовете се нижеха. Когато най-накрая се изправих, разбрах, че съм останал сам. Или поне така мислех.

Два дни по-късно Мария дойде у нас с малката Елизабет – тригодишна, с големи кафяви очи и къдрава коса като на майка ѝ. „Ти си ѝ баща сега“, каза тя и остави детето пред вратата ми. „Аз заминавам при сестра си в Германия. Не мога повече.“

Стоях като вцепенен. Не знаех какво да правя с това малко същество, което ме гледаше с недоверие и страх. Опитах се да я прегърна, но тя се дръпна назад.

– Къде е мама? – попита тихо.

– Мама… мама е на небето, мила – прошепнах, а гърлото ми се сви.

Първите дни бяха ад. Елизабет не искаше да яде, плачеше нощем и търсеше майка си във всяка стая. Аз не знаех как да я утеша. Пусках телевизора, за да заглуша тишината, но тя само се свиваше в ъгъла с плюшеното си мече.

Съседката леля Сийка ми носеше супа и ме гледаше укорително:

– Самуиле, децата усещат всичко. Не можеш да я оставиш сама с болката си.

Но аз самият не знаех как да се справя със своята болка. Вечерите прекарвах пред бутилка ракия, а сутрините започваха с угризения и обещания за промяна.

Един ден Елизабет падна и си удари коляното. Заплака силно, а аз инстинктивно я грабнах и я притиснах към себе си.

– Всичко ще бъде наред, мила – казах ѝ за първи път истински.

Тя ме погледна с онези големи очи и прошепна:

– Татко?

Сърцето ми се разтопи. За първи път усетих какво значи да бъдеш баща.

Започнах да се старая повече – водех я в парка, четяхме приказки вечер, учех я да кара колело по алеята зад блока. Но белезите от миналото не изчезваха лесно.

Веднъж я заведох на детски рожден ден. Докато другите деца тичаха и се смееха, Елизабет стоеше сама до стената.

– Защо не играеш с тях? – попитах я.

– Те имат майки… – отвърна тя тихо.

Тогава разбрах – колкото и да се старая, не мога да върна това, което съм изгубил. Не мога да върна Ани. Не мога да дам на Елизабет майка ѝ обратно.

С времето започнахме да говорим повече. Тя ми разказваше за мечтите си – искаше да стане художничка като мама. Рисувахме заедно по масата в кухнята, а аз пазех всяка нейна рисунка като съкровище.

Но понякога нощем я чувах да плаче тихо в леглото си. Отиваше при прозореца и гледаше към звездите.

– Мамо, виждаш ли ме? – шепнеше тя.

Аз стоях зад вратата и стисках юмруци от безсилие.

Годините минаваха. Елизабет порасна – стана тиха, затворена в себе си тийнейджърка. Опитвах се да бъда до нея, но усещах как между нас има невидима стена.

Една вечер я чух да говори по телефона:

– Татко ми е добър човек… но понякога имам чувството, че никога няма да запълни празнината.

Седнах на леглото си и заплаках за първи път от години. Разбрах, че прошката не идва лесно – нито към другите, нито към себе си.

Днес Елизабет е вече студентка в Художествената академия. Гледам я как рисува на балкона и се чудя дали някога ще ми прости напълно за годините на отсъствие.

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, щях ли да бъда по-добър баща? Или някои шансове просто се губят завинаги?

Кажете ми – възможно ли е истинската прошка или някои рани никога не зарастват?