Къщата, която раздели сърцата ни: Историята на една майка и неблагодарния зет

– Не искам да я виждам тук повече! – гласът на Петър отекна в коридора, докато аз стоях на прага с торба домашни курабии и букет божури за дъщеря ми.

Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам, че това се случва в моя собствен дом – или поне така го чувствах. Купих тази къща за тях, за да им помогна, за да не се мъчат като нас с покойния ми мъж, когато започвахме живота си в една гарсониера в Люлин. Сега стоях пред вратата, а зет ми Петър – висок, стиснат, с вечната си намръщена физиономия – ме гледаше така, сякаш съм натрапник.

– Петре, моля те, нека поне видя малкия. Само за малко… – гласът ми трепереше. Вътре чух как Деси, дъщеря ми, шепне нещо на бебето. Сигурно пак го приспиваше.

– Не! Ти си направи достатъчно. Не искам да се месиш повече в живота ни! – отсече той и затръшна вратата пред лицето ми.

Останах на стълбите, стиснала торбата така силно, че курабиите се натрошиха. Сълзите ми потекоха по бузите. Как стигнахме дотук? Аз, която винаги съм била до Деси – от първия ѝ ден в училище до абитуриентския бал, когато ѝ купих най-красивата рокля в магазина на „Витошка“. Аз, която работих две работи, за да ѝ осигуря всичко. А сега съм врагът.

Върнах се у дома – в малкия апартамент в „Надежда“, където стените пазят спомени за смях и сълзи. Седнах на дивана и се загледах в снимката на Деси като малка – усмихната, с две плитки и лунички по носа. Какво стана с онова момиче, което тичаше към мен с разтворени ръце?

Телефонът ми иззвъня. Беше Деси.

– Мамо… – гласът ѝ беше тих, почти виновен. – Извинявай за Петър. Просто… той е напрегнат напоследък. С парите е трудно, а аз съм вкъщи с малкия… Не знам какво да правя.

– Деси, аз не искам да ви преча. Само исках да помогна. Къщата е ваша. Аз не искам нищо в замяна.

– Знам, мамо… Но той се чувства… все едно му напомняш постоянно, че не може сам да осигури дом за семейството ни.

Замълчах. Никога не бях мислила така. За мен беше естествено да помагам. В нашето семейство винаги сме си подавали ръка – баба ми гледаше мен и брат ми, когато майка ми работеше по нощите. Но явно времената са други.

– Мамо, ще говоря с него. Моля те, не се притеснявай – прошепна Деси.

– Добре, дете мое. Обичам те – казах и затворих.

Седмици минаха. Не ходех до къщата. Не исках да създавам напрежение. Но всяка вечер гледах снимките на внучето си във Фейсбук – как расте, как се усмихва на света, без да знае колко е сложен светът на възрастните.

Една вечер получих съобщение от Деси: „Мамо, моля те, ела утре. Петър ще е на работа.“

Отидох рано сутринта с нова торба курабии и плетена жилетка за малкия. Деси ме посрещна на прага със сълзи в очите.

– Мамо… толкова ми липсваш – прегърна ме силно.

Влязох вътре. Къщата ухаеше на кафе и бебешка пудра. Малкият спеше в креватчето си, а аз седнах до него и го гледах дълго. Сърцето ми се изпълни с топлина и болка едновременно.

– Деси, защо Петър толкова ме мрази? Какво съм му направила?

– Не те мрази… Просто… той е горд човек. Баща му винаги му е казвал, че истинският мъж трябва сам да осигури всичко за семейството си. А ти… като ни купи къща… все едно му отне тази възможност.

– Но аз само исках да ви помогна! Не исках да ви унижа…

– Знам, мамо… Но той не го вижда така.

Седяхме дълго мълчаливо. После Деси прошепна:

– Понякога си мисля дали не сбъркахме… Може би трябваше сами да се справим. Но без теб нямаше да имаме дом.

Погалих я по косата.

– Животът е труден, дете мое. Понякога помощта боли повече от липсата ѝ.

В този момент чухме как входната врата се отвори рязко. Петър се беше върнал по-рано от работа.

– Какво правиш тук? – изръмжа той към мен.

Деси скочи между нас:

– Петре! Това е майка ми! Без нея нямаше да имаме този дом!

– Не ме интересува! Тя няма място тук! Това е моят дом!

Погледнах го право в очите:

– Петре, аз не искам нищо от вас. Само искам да виждам дъщеря си и внучето си. Ако това е толкова голям проблем… ще си тръгна завинаги.

Деси започна да плаче неудържимо.

Петър стоеше като камък. После тихо каза:

– Извинявай… Просто… чувствам се безполезен. Все едно не мога нищо сам…

Погледнах го със съчувствие:

– Истинската сила е да приемеш помощта с благодарност, а не със злоба.

Той наведе глава. Аз излязох от къщата с усещането за тежест в гърдите.

Сега седя у дома и се чудя: Кога помощта се превръща в пречка? Има ли граница между любовта на майката и гордостта на мъжа? Кажете ми – какво бихте направили на мое място?