Къщата на баща ми: Между миналото и бъдещето

– Мамо, хайде да продадем къщата. Ти можеш да си вземеш по-малко жилище, а с останалите пари ще си дадем първоначална вноска за апартамент – гласът на Петър трепери, но очите му са решителни. Седим в хола, където още мирише на стария паркет и на лавандулата, която баща му сушеше всяка есен.

– Това ли ти каза Мадлен? – изстрелвам, без да се замисля. – Само това ни липсваше! Само защото не се разбирам с нея, не значи, че трябва да продам къщата. Обичам този дом.

Петър въздъхва тежко. – Това е нашата къща, мамо. Баща ми я остави на нас. Макар че ти ще кажеш, че я остави за мен, сина си. Никой не ми е говорил за това. Просто осъзнавам…

Гласът му заглъхва. Виждам как стиска юмруци в скута си. Мълчанието се разлива между нас като студена вода. Чувствам се предадена. Тази къща е всичко, което ми остана от Иван – мъжа ми, бащата на Петър. Тук съм отгледала децата си, тук съм плакала и се смяла, тук съм преживяла най-големите си страхове и радости.

– Петре – казвам тихо, – ти знаеш ли какво значи този дом за мен? Знаеш ли колко нощи съм стояла будна до прозореца, докато ти се прибираше от дискотека? Колко пъти съм готвила боб с наденица, защото това беше любимото ти ядене? Тук са първите ти стъпки, първият ти рожден ден…

– Мамо, разбирам те – прекъсва ме той. – Но ние с Мадлен не можем повече да живеем под наем. Цените са луди! А ти сама в тази голяма къща… Не е ли време да помислиш и за себе си?

– За себе си? – изсмивам се горчиво. – За себе си мисля всеки ден, когато минавам покрай стаята на сестра ти и виждам празното легло. Когато гледам снимката на баща ти над камината. За себе си мисля, когато поливам мушкатото на балкона и си спомням как го засади с мен през 1987-ма.

Петър се изправя рязко. – Не е честно! Все едно миналото ти е по-важно от нашето бъдеще! Аз съм ти синът! Нямаш ли доверие в мен?

– Не става дума за доверие – прошепвам. – Става дума за корени. За спомени. За това кой съм аз без този дом.

Той ме гледа дълго, после се обръща към прозореца. Навън вали ситен дъжд, капките се стичат по стъклото като сълзи.

– Мамо, не искам да се караме – казва по-меко. – Просто… всички мои приятели вече имат свое място. Мадлен настоява, че сме изостанали. А аз… аз искам децата ми да имат дом.

– Искаш децата ти да имат дом? А моят дом какво е? Къде ще отида аз? В гарсониера в Люлин? Или при леля ти в Банкя?

– Можеш да си вземеш хубав двустаен! Ще ти помогнем с ремонта…

– Не разбираш – прекъсвам го пак. – Не става дума за квадратни метри! Тази къща е жива част от мен. Ако я продам, все едно ще откъсна парче от сърцето си.

Петър мълчи дълго. После сяда до мен и хваща ръката ми.

– Мамо… знам, че ти е трудно. Но ние сме семейство. Трябва да си помагаме.

– Помощ ли е това? Или натиск? – питам го тихо.

В този миг вратата се отваря и Мадлен влиза с малкия Сашко на ръце.

– Добър вечер – казва тя сухо и оставя детето да тича към мен.

– Бабо! – Сашко се хвърля в прегръдките ми.

– Здравей, слънце мое! – усмихвам се през сълзи.

Мадлен ме гледа изпитателно.

– Надявам се Петър вече е говорил с теб за предложението ни – казва тя делово.

– Говорихме – отвръщам кратко.

– Мисля, че е най-разумното решение за всички – продължава тя. – Ти ще имаш по-малко грижи, а ние ще можем най-после да осигурим стабилност на Сашко.

– Стабилност ли? А кой ще ми върне стабилността на мен? Кой ще ми върне спомените?

Мадлен въздъхва раздразнено.

– Не можем цял живот да живеем в миналото!

Петър я поглежда умолително:

– Мади…

Тя свива рамене и излиза от стаята.

Оставаме тримата: аз, Петър и Сашко, който вече строи кула от кубчета на пода.

– Мамо… моля те, помисли – казва Петър тихо.

Гледам го дълго. Виждам в очите му онова малко момче, което някога държах за ръка по пътя към училище. Виждам и мъжа, който отчаяно иска да бъде добър баща и съпруг.

Сълзите ми текат безшумно по бузите.

– Ще помисля – прошепвам най-накрая.

Тази нощ не мога да заспя. Обикалям стаите една по една: спалнята с дантелената покривка на леглото; кухнята с пожълтелите снимки по стената; градината, където още мирише на рози от майка ми… Всичко тук е част от мен. Но дали имам право да държа децата си вързани към моето минало?

На сутринта седя сама на кухненската маса и гледам чашата с чай.

„Кога домът престава да бъде просто място и става част от душата ни? И ако го изгубим… дали не губим и себе си?“