Къщата на кръстопътя: Борба за наследството

– Не можеш просто да влезеш тук и да кажеш, че всичко е твое! – гласът ми трепереше, докато стоях на прага на старата ни къща в село Долно поле. Мирисът на влажна пръст и спомени ме удари като шамар. Беше късен следобед, а слънцето се криеше зад облаците, сякаш и то не искаше да стане свидетел на това, което предстоеше.

Полубрат ми, Стефан, стоеше насреща ми с ръце в джобовете и поглед, който не познавах. До него – баща ни, Георги, с лице като камък. Откакто баба Мария почина, къщата беше останала празна. Но завещанието ѝ беше ясно – домът е за мен. Въпреки това, Стефан твърдеше друго.

– Баба беше объркана накрая – изсъска той. – Всички знаят, че аз се грижех за нея последните години.

– Не лъжи! – прекъснах го. – Аз идвах всеки уикенд, носех ѝ лекарства, готвех ѝ… Ти само се появяваше, когато имаше нужда от пари!

Баща ни се намеси:

– Стига сте се карали! Къщата е семейна. Трябва да решим заедно какво ще стане с нея.

Погледнах го с болка. Той винаги беше по-близък със Стефан – синът от втория му брак. Майка ми почина млада, а аз останах с баба Мария. Тя беше всичко за мен – майка, приятелка, закрилница. Сега бях сама срещу двама души, които никога не ме бяха приемали напълно.

Влязох вътре. Всичко миришеше на баба – на лавандула и печени чушки. По стените висяха снимки: аз като дете в скута ѝ, Стефан с баща ни на лозето. Всяка вещ тук беше част от мен.

Стефан ме последва:

– Знаеш ли колко струва тази къща? Можем да я продадем и да си разделим парите. Ти така или иначе живееш в София.

– Не става дума за пари! – извиках. – Това е домът ми! Единственото място, където се чувствам жива.

Той се изсмя:

– Дом? Тук няма нищо освен спомени и мухъл.

Сълзите напираха в очите ми. Спомних си последната вечер с баба – как държах ръката ѝ и тя ми прошепна: „Пази този дом, дете мое. Тук е сърцето ти.“

– Ако искате битка – ще я получите – казах тихо. – Ще покажа завещанието на нотариус. Ще се боря докрай.

Баща ми въздъхна тежко:

– Не разбираш ли? Семейството е по-важно от тухлите и керемидите.

– А ти някога попита ли ме какво чувствам? – отвърнах. – Или винаги съм била просто дъщерята на първата ти жена?

Той замълча. За първи път видях сянка на вина в очите му.

Дните минаваха в напрежение. Стефан идваше всеки ден с нови претенции – веднъж донесе „експерт“, който да оцени имота; друг път заплаши, че ще смени ключалките. Аз обикалях стаите, галех мебелите, говорех си с портрета на баба.

Една вечер седнах пред огнището и разтворих стария албум със снимки. Намерих писмо от баба до мен:

„Мила Ели, знам, че ще дойде денят, когато ще трябва да защитиш това място. Не се страхувай. Домът не е само стени – той е любовта ни, спомените ни, прошката ни.“

На следващия ден отидох при адвокат в града. Показах завещанието – всичко беше законно. Но Стефан не се отказваше.

– Ще те съдя! – крещеше той по телефона. – Ще видим кой ще спечели!

В селото започнаха да шушукат. „Гледай ги тия брат и сестра… За една къща ще се изпокарат.“ Някои ме подкрепяха, други казваха, че трябва да делим всичко по равно.

Една вечер Стефан дойде пиян пред портата:

– Защо ти? Защо винаги ти получаваш всичко? Аз съм този, когото никой не забелязва!

Погледнах го и видях не омраза, а болка. Може би и той цял живот се е чувствал излишен.

– Не съм получила всичко – казах тихо. – Загубих майка си рано, после баба… Остана ми само този дом.

Той седна до мен на стълбите и заплака като дете.

– Мразя те… защото ти беше обичана.

Прегърнах го несигурно. За първи път усетихме болката един на друг.

След седмици спорове стигнахме до решение: къщата остава моя, но ще я поддържаме заедно като спомен за баба Мария. Ще я отворим за всички роднини – място за срещи и помирение.

Сега седя в двора под старата круша и слушам как вятърът носи смеха на децата ни. Понякога си мисля: струваше ли си тази битка? Или домът е там, където най-накрая прощаваме?