Къщата на улица „Липа“: Когато любовта се превърне в наследство

– Не мога да повярвам, че го правиш, мамо! – гласът на дъщеря ми Мария трепереше от гняв и обида. Стоеше срещу мен в кухнята, стиснала чашата си с чай така, сякаш само тя я държеше на този свят.

– Моля те, Мария, нека поговорим спокойно – опитах се да я успокоя, но думите ми увиснаха във въздуха. Вече усещах как стените на старата ни къща на улица „Липа“ се свиват около мен, сякаш и те не можеха да понесат напрежението.

Всичко започна преди месец. Седях сама в хола, гледах снимките по стените – аз и покойният ми съпруг Георги, децата ни, после внуците. Винаги съм вярвала, че домът е най-голямото богатство, което можеш да оставиш след себе си. Къщата ни беше построена с много труд – тухла по тухла, лято след лято, докато Георги още беше жив. Тук празнувахме Коледа, тук плакахме и се смеехме. Исках някой от семейството да продължи тази история.

Големият ми внук, Виктор, учеше право в София. Умен, амбициозен, винаги готов да помогне. Малкият – Алекс, още беше ученик, по-замислен, по-тих. Обичах ги еднакво, но Виктор беше този, който най-често идваше при мен – носеше ми хляб от пазара, оправяше компютъра ми, слушаше историите ми за миналото. Може би затова реших – когато завърши университета, къщата ще бъде негова.

Казах го на Мария и зет ми Петър една неделя следобед. Бях приготвила баница и компот от вишни. Мария пребледня.

– А Алекс? – попита тя тихо.

– Ще му помогна с каквото мога – отвърнах. – Но къщата… тя трябва да остане в ръцете на този, който ще я пази.

Оттогава всичко се промени. Мария започна да идва по-рядко. Алекс ме гледаше с онзи поглед – наранен и объркан. Виктор се преструваше на спокоен, но усещах напрежението в него.

Една вечер Алекс дойде сам. Седна срещу мен на дивана и дълго мълча.

– Бабо… – прошепна най-накрая. – Защо не ме попита какво искам?

Сърцето ми се сви. Никога не бях мислила за това. Винаги съм вярвала, че знам кое е най-добро за тях.

– Мислех, че ще се радваш… – казах плахо.

– Не става дума за къщата – отвърна той. – Става дума за това, че избра Виктор. Че пак съм втори.

Тези думи ме удариха по-силно от всичко. Спомних си как като малък винаги стоеше зад брат си, как никога не се оплакваше. А аз… аз просто продължавах да го подминавам.

На следващия ден Мария ме потърси по телефона.

– Мамо, не разбираш ли какво правиш? Разделяш ги! Виктор вече се чувства виновен, а Алекс – изоставен. Не можеш ли просто да им оставиш къщата и двамата да решат?

– Не е толкова лесно… – прошепнах аз.

– Защо? Защо винаги трябва да има любимец?

Замълчах. Не знаех какво да кажа. Вечерта не можах да заспя. Чувах гласа на Георги: „Еве, гледай да не ги скараш…“

След седмица Виктор се върна от София. Дойде при мен с букет карамфили.

– Бабо, ако Алекс не иска… няма нужда да ми даваш къщата. Мога сам да си купя апартамент някой ден.

Погалих го по косата. Толкова приличаше на баща си като млад.

– Не става дума само за къщата, Вики. Става дума за това кой ще пази спомените ни.

Той се усмихна тъжно:

– Спомените са в нас, бабо. Не в тухлите.

Тогава разбрах колко съм сгрешила. Опитах се да поправя нещата – поканих всички на вечеря. Сложих старата покривка на масата и направих любимите им кюфтета с картофено пюре.

– Искам да ви кажа нещо – започнах с треперещ глас. – Може би сбърках. Може би не трябваше да решавам вместо вас…

Мария ме прегърна през рамо:

– Мамо, важното е да сме заедно. Ще намерим решение.

Виктор и Алекс се спогледаха неловко. После Алекс каза:

– Бабо, аз не искам къщата. Искам само да знам, че ме обичаш също толкова.

Плакахме всички заедно онази вечер. Къщата сякаш въздъхна с облекчение.

Сега седя до прозореца и гледам как слънцето огрява улица „Липа“. Питам се: защо понякога най-добрите ни намерения причиняват най-много болка? Може ли любовта към едно място да раздели хората повече от омразата?