Кога домът престава да бъде дом: Историята на една българска майка, която изгуби всичко заради семейството си

– Какво правиш тук? – гласът на Даниела, дъщеря ми, проряза тишината като нож. Стоях на прага на къщата, която бях строила с години труд и лишения, а тя ме гледаше така, сякаш съм натрапник.

В ръцете си държах куфарите – тежки не само от дрехите, а и от всичко онова, което бях преживяла в Германия. Всяка нощ там броях часовете до сутринта, мислейки за тях – за Даниела, за малкия Петър, за съпруга ми Иван. Всяка заплата изпращах у дома, дори когато ми се искаше да си купя нещо дребно – шалче или книга. „За децата е“, повтарях си. „За Иван.“

А сега стоях тук, в двора ни край Плевен, и усещах как земята под краката ми се разклаща.

– Мамо… – Петър се показа зад сестра си. Беше пораснал, почти мъж. Очите му обаче бяха чужди. – Татко каза, че ще се върнеш чак другата година.

– Не можах повече… – прошепнах. – Исках да ви видя. Да бъда с вас.

Даниела се обърна рязко и тръшна вратата. Останах навън, с куфарите и разбитото си сърце.

Влязох в къщата едва след час. Всичко беше различно – нови мебели, телевизор на стената, снимките ми ги нямаше. Само една стара икона на Богородица беше останала на рафта.

Иван ме посрещна в кухнята. Не ме прегърна. Не ме целуна.

– Защо не се обади? – попита сухо.

– Исках да ви изненадам…

– Не сме деца – отвърна той. – Тук нещата се промениха.

Седнах на стола до прозореца и се загледах навън. Дворът беше буренясал. Кучето ни го нямаше.

– Къде е Рекс? – попитах тихо.

– Умря миналата зима. Не ти казахме, за да не те тревожим.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да им дам това удоволствие – да ме видят слаба.

През следващите дни се чувствах като призрак в собствения си дом. Даниела излизаше рано и се връщаше късно. Петър почти не говореше с мен. Иван спеше в другата стая.

Една вечер го чух да говори по телефона:

– Да, тя се върна… Не знам какво ще правим сега… Ще ти пиша по-късно.

Сърцето ми се сви. Знаех този тон – тихият шепот на предателството.

На следващия ден намерих писмо в чекмеджето на Иван. Беше от някоя си Силвия. „Липсваш ми… Кога ще бъдем пак заедно?“

Светът ми се срина. Всичките години самота, всички пропуснати рождени дни и Коледи… За какво? За да намеря чужда жена в живота му?

Опитах да говоря с него.

– Иван… Знам за Силвия.

Той не ме погледна.

– Мария, не можеш да очакваш всичко да е както преди. Ти избра да заминеш.

– Заминах заради вас! За да имате всичко!

– А ние имахме нужда от теб тук…

Думите му ме удариха по-силно от шамар. В този момент разбрах колко съм сама.

Опитах да се сближа с децата. Приготвях любимите им ястия – мусака за Петър, баница за Даниела. Но те ядяха мълчаливо и излизаха от стаята веднага щом можеха.

Една вечер Даниела избухна:

– Защо изобщо се върна? Ти не си част от живота ни вече!

Петър я подкрепи:

– Свикнахме без теб, мамо…

Тогава плаках пред тях за първи път. Плаках за всички пропуснати моменти, за всички жертви, които се оказаха напразни.

Минаха седмици в мълчание и напрежение. Един ден Иван ми каза:

– Мисля да замина при Силвия. Тук няма нищо за мен вече.

Не го спрях. Не можех.

Останах сама в къщата, която някога беше пълна със смях и топлина. Сега беше само празни стени и ехото на миналото.

Понякога си мисля: струваше ли си всичко това? Можеше ли да направя нещо различно? Или съдбата на българската майка е винаги да избира между хляба и любовта?

Кажете ми… Вие какво бихте направили на мое място?