Когато баба поиска да бъде повече от бавачка: Историята на една българска пенсионирана жена

– Мамо, пак ли ще ни оставиш сами с децата? – гласът на дъщеря ми Елица трепереше от раздразнение, докато държеше телефона притиснат до ухото. Чувах в далечината плача на малкия Калоян и нервното потропване на Мария по паркета.

Стиснах чашата с чай, която държах, и се загледах през прозореца към сивия двор. Беше вторник сутрин, а аз вече усещах тежестта на вината, която се стоварваше върху мен като оловен похлупак. „Ти си баба, трябва да помагаш“, нашепваше ми някакъв вътрешен глас, който не можех да заглуша.

– Ели, не мога днес. Имам курс по италиански и после съм записана на йога. – Опитах се да звуча уверено, но думите ми увиснаха във въздуха.

– Курс по италиански? Йога? Мамо, ти си на 62! Какви са тия глупости? – почти изкрещя тя. – Аз и Петър работим до късно, а ти си свободна цял ден! Какво толкова ще стане, ако гледаш децата още малко?

Стиснах устни. Винаги съм била „добрата баба“ – тази, която пече баници за внучетата, която ги взима от детската градина, която тича по площадките с тях. Но някъде по пътя забравих коя съм аз. Забравих мечтите си.

Когато се пенсионирах миналата година, си обещах: „Сега е моето време.“ Щях да отида до морето през септември, когато няма тълпи. Щях да се науча да рисувам. Да чета книги на спокойствие. Но вместо това денят ми се превърна в безкраен кръговрат от готвене, чистене и гледане на деца.

Мъжът ми, Иван, ме гледаше с разбиране, но и той беше свикнал с ролята ми на „вечната помощница“. Вечер, когато останехме сами, понякога ми казваше:

– Не се ядосвай на Елица. Трудно им е. Младите днес нямат нашата подкрепа.

– А кой ще подкрепи мен? – прошепвах аз, но думите ми се губеха в тишината.

В онази сутрин затворих телефона с треперещи ръце. Сълзите напираха в очите ми – не от обида, а от безсилие. Чувствах се предателка към някакъв невидим кодекс на „добрата баба“. Но не можех повече да се жертвам без остатък.

На следващия ден Елица дойде у дома с децата. Калоян веднага се хвърли в прегръдките ми:

– Бабо, ще играем ли на влакче?

Погалих го по косата и усетих как сърцето ми се свива от любов и вина едновременно.

– Днес не мога, Калояне. Баба има среща с приятелки.

Елица ме изгледа остро:

– Значи приятелките са ти по-важни от нас?

– Не е така… Просто и аз имам нужда от време за себе си.

– Ти си баба! Това ти е работата! – изсъска тя и излезе от стаята.

Останах сама с мислите си. Спомних си майка ми – как цял живот се раздаваше за всички и никога не направи нищо за себе си. Почина уморена и огорчена, а аз си обещах да не повтарям нейната съдба.

Седмиците минаваха в напрежение. Елица почти не ми звънеше. Иван ме гледаше укорително:

– Не можеш ли да направиш компромис? Децата са ни всичко.

– А аз? Аз съм нищо ли? – попитах го една вечер със сълзи в очите.

Той замълча. За първи път видях колко е трудно да поискаш нещо за себе си в нашето семейство.

Веднъж на курса по италиански преподавателката ни попита защо сме тук. Всички изброяваха банални причини – за пътуване, за разнообразие. Когато дойде моят ред, казах:

– Защото искам да си спомня коя съм аз.

Съучениците ме гледаха с разбиране. Почувствах се жива за първи път от години.

Една неделя Елица дойде разплакана:

– Мамо… Извинявай. Просто ми е много трудно. Понякога имам чувството, че ще се разпадна…

Прегърнах я силно:

– И аз така се чувствам понякога. Но трябва да намерим баланс. Не мога да бъда само баба-бавачка. Имам нужда и аз да живея.

Тя кимна през сълзи:

– Ще опитам да те разбера…

Оттогава започнахме да говорим повече – за нейните страхове, за моите мечти. Не беше лесно. Понякога пак се караме, но вече знам: имам право на своето щастие.

Днес седя на терасата с чаша кафе и гледам как слънцето огрява двора. Калоян рисува до мен, а Мария чете книжка. Вече не съм само баба-бавачка – аз съм жена със свои мечти и желания.

Питам се: Колко от нас са забравили кои са в стремежа си да бъдат „добрите баби“? Кога ще спрем да жертваме себе си в името на чуждото удобство?