Когато баба разбра, че внукът ѝ иска да я изгони, тя го изпревари

— Не мога повече, Филипе! — гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха чашата с чай така силно, че се страхувах да не я счупя. Седях на масата в кухнята, а срещу мен стоеше моят внук, с когото някога споделях всичко. Сега между нас стоеше нещо невидимо, но тежко като камък.

— Бабо, нека не го правим толкова драматично. Просто… ти си сама в тази голяма къща. Ние сме петима души в една стая при майката на Мария. Не е ли по-логично да се преместим тук? — Филип се опитваше да звучи разумно, но в очите му виждах нетърпение и дори малко презрение.

— И какво ще стане с мен? — попитах тихо.

— Ще ти намерим хубаво място. Може би старчески дом. Или ще ти наемем малък апартамент. Ще ти е по-лесно, няма да се грижиш за двора и къщата.

Сърцето ми се сви. Тази къща беше всичко за мен. Тук отгледах децата си, тук погребах мъжа си, тук всяка тухла носеше спомен. А сега… внукът ми искаше да ме изхвърли като ненужна вещ.

Не казах нищо повече онази вечер. Затворих се в стаята си и плаках дълго. Чувах как Филип и Мария обсъждат бъдещето си в моя дом, как децата им тичат по коридора и мечтаят за собствена стая. Аз бях просто пречка.

На следващата сутрин отидох при съседката ми Пенка. Тя беше преживяла същото — децата ѝ я бяха изпратили в дом за стари хора, а къщата ѝ продали без да ѝ кажат. Пенка ме погледна с тъжни очи:

— Зоя, не им позволявай да ти вземат всичко. Ако не се защитиш сега, после ще е късно.

Върнах се у дома и започнах да мисля. Не можех да позволя на Филип да ме изгони. Не след всичко, което бях направила за него. Спомних си как го гледах като малък, как му четях приказки, как му връзвах обувките преди училище. А сега той искаше да ме прати в старчески дом…

Дните минаваха, а напрежението растеше. Мария започна да идва все по-често и да оглежда мебелите:

— Тази секция е много стара, бабо. Ще я изхвърлим, нали?

— Не, Мария — отвърнах твърдо. — Това е секцията на дядо ти. Той я направи сам.

Тя само сви рамене и излезе от стаята.

Една вечер чух как Филип говори по телефона:

— Да, нотариусът каза, че ако баба подпише дарение или завещание, всичко ще е наред… Не, още не съм я убедил… Ще стане.

Сълзите напълниха очите ми. Значи всичко беше планирано зад гърба ми.

На следващия ден отидох при адвокат. Казах му всичко — за къщата, за Филип, за страха ми да остана без дом.

— Госпожо Зоя — каза той, — имате пълното право да разполагате с имота си както намерите. Ако искате, можете да го продадете или да го дарите на когото пожелаете.

Върнах се у дома с решение. Още същата седмица намерих купувач — една млада двойка от Пловдив, които мечтаеха за къща с двор. Когато сделката беше финализирана, почувствах облекчение и болка едновременно.

Събрах малкото си вещи и се преместих в малък апартамент под наем в центъра на града. Беше скромно, но мое.

Филип разбра за продажбата от съседите. Дойде при мен бледен от яд:

— Как можа? Това беше нашият дом! Как можа да го продадеш на непознати?

Погледнах го право в очите:

— Това беше моят дом, Филипе. Моят! Ти искаше да ме изгониш от него. Защо мислиш, че имаш право на нещо, което не си построил?

Той замълча за миг, после избухна:

— Ние сме ти семейство! Как можа така?

— Семейството не предава своите — отвърнах тихо.

След този ден Филип почти не ми говори. Мария ме нарече егоистка пред всички роднини. Децата им вече не идват на гости.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на града. Чувствам тъга за изгубеното семейство, но и гордост, че защитих себе си.

Питам се: Кога семейството стана по-важно от човека? Кога наследството стана по-важно от любовта? Какво бихте направили вие на мое място?