Когато бабите се сблъскат: Битката за първата прегръдка

– Не може да позволиш това, Ели! – гласът на свекърва ми, Мария, пронизваше тишината в хола ни. Беше късен следобед, а аз държах малката Ани на ръце, опитвайки се да я успокоя след поредния пристъп на колики. – Твоята майка няма място тук! Това е моят дом също!

Погледнах към мъжа си, Даниел, който стоеше до прозореца и нервно въртеше ключовете си. Вече трети ден спорехме за едно и също – майка ми, Катя, искаше да дойде да ни помага с бебето, а Мария категорично отказваше да я приеме под нашия покрив. „Тристаен апартамент, а не можем да намерим място за една баба!“ – мислех си с горчивина.

– Мамо, Катя просто иска да помогне – опитах се да обясня. – Не е за постоянно. Само докато Ани порасне малко и аз се възстановя.

– Аз съм ти свекърва! – изсъска Мария. – Аз съм гледала три деца сама! Не ми трябва помощ от нея. Ще се справим сами.

Даниел въздъхна тежко.

– Мамо, нека опитаме поне за седмица. Ели има нужда от подкрепа, а ти работиш до късно…

– Не! – прекъсна го тя. – Ако Катя влезе тук, аз си тръгвам!

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше майка ми.

– Ели, мила, кога да дойда? Купих ти домашна супа и малко компоти. Ще ти помогна с прането…

Гласът ѝ беше топъл и загрижен. Преглътнах сълзите си.

– Мамо… още не знам. Има малко напрежение тук…

– Мария пак ли? – прошепна тя. – Елиана, ти си ми дете. Искам да съм до теб.

Затворих телефона и се отпуснах на дивана. Ани заспа в ръцете ми. Чувствах се като в капан между две жени, които обичах по различен начин, но които сякаш се бореха за надмощие над мен и над внучката си.

Вечерта Даниел се прибра по-рано от работа. Седна до мен и ме прегърна.

– Знам, че ти е трудно – каза тихо. – Но трябва да решим нещо. Не можем вечно да живеем в напрежение.

– Не искам да нараня никого – прошепнах. – Но имам нужда от майка си сега.

На следващия ден Катя пристигна пред входа с две чанти и огромен букет бели лилии. Мария я посрещна на прага със скръстени ръце.

– Катя, не мисля, че е уместно да идваш точно сега – каза студено.

– Мария, не съм дошла да ти взимам мястото – отвърна майка ми спокойно. – Дошла съм заради Елиана и Ани.

– Аз мога да се грижа за тях!

– Но тя е моя дъщеря! – гласът на майка ми потрепери.

Стоях между тях като малко дете, което не знае към кого да протегне ръка. Ани се разплака отново и аз я взех на ръце.

– Моля ви… – прошепнах. – Не мога повече така.

Двете жени замълчаха. Катя остави чантите на земята и ме прегърна леко.

– Ще чакам долу в парка – каза тихо. – Когато имаш нужда от мен, ще бъда там.

Мария затвори вратата след нея с трясък.

През следващите дни вкъщи цареше ледено мълчание. Даниел се опитваше да разведри обстановката, но напрежението беше осезаемо във въздуха. Ани плачеше често, а аз се чувствах все по-изморена и сама.

Една вечер не издържах и избухнах:

– Защо трябва да избирам между вас? Защо не можете просто да сте тук заради мен и Ани?

Мария ме погледна с влажни очи.

– Чувствам се излишна… Страх ме е, че ще изгубя мястото си като баба.

Седнах до нея и хванах ръката ѝ.

– Никой няма да ти го вземе. Просто имам нужда от всички ви.

На следващата сутрин слязох в парка при майка ми. Седеше на пейката с термос чай и плетеше малки чорапки за Ани.

– Мамо… прости ми – казах през сълзи. – Не знам какво да правя.

Тя ме прегърна силно.

– Ще намерим начин. Семейството е най-важното, Елиана.

Върнахме се заедно вкъщи. Мария ни посрещна на прага със свити устни, но този път не каза нищо. Вечерта седнахме трите около масата с чаша чай. Говорихме малко, но за първи път от седмици усетих топлина у дома.

Сега, когато гледам как двете баби се навеждат над люлката на Ани и спорят коя първа ще я гушне, си мисля: „Дали някога ще спрем да се борим за любовта на едно дете? Или просто трябва да се научим да я споделяме?“