Когато болестта почука на вратата: Дъщеря между дълга и границите

– Мамо, пак ли ще останеш тази седмица? – гласът ми трепери, докато гледам как майка ми, Мария, подрежда лекарствата си на кухненската маса.

Тя не ме поглежда. Пръстите ѝ треперят, докато брои хапчетата. – Не мога да съм сама, Яна. Знаеш как се чувствам, когато не съм добре. – Гласът ѝ е тих, но в него има нещо непреклонно.

Стиснах зъби. Вече трета седмица майка ми живее при мен и сина ми, Петър. Апартаментът ни е малък – две стаи, една баня, а напрежението се усеща във въздуха като тежка влага. Петър е на осем и откакто баба му дойде, е станал по-мълчалив. Вечер се затваря в стаята си и рисува чудовища.

– Мамо, трябва да поговорим – започвам внимателно. – Не мога да се справям с всичко сама. Работя от вкъщи, гледам Петър, а сега и теб…

– Не съм искала да ти преча! – прекъсва ме тя рязко. Очите ѝ се пълнят със сълзи. – Но ако не бях дошла, кой щеше да ми донесе вода посред нощ? Кой щеше да ми измери кръвното?

В този момент се чувствам ужасна дъщеря. Винаги съм била опората в семейството – след като баща ми почина преди пет години, всичко падна върху мен. Сестра ми Елица живее в Германия и рядко се обажда. „Яна ще се оправи“, казват всички. Но никой не пита как съм аз.

Майка ми кашля и се свива на стола. Сърцето ми се свива от страх и гняв едновременно. Болестта ѝ – хронична астма и високо кръвно – я прави уязвима, но и манипулативна. Винаги е знаела как да ме накара да се чувствам виновна.

– Петре, хайде да излезем малко! – казвам на сина си, който наднича иззад вратата.

Той само кимва и хваща якето си. Докато слизаме по стълбите, усещам как напрежението ме напуска за миг.

– Мамо, кога баба ще си тръгне? – пита тихо Петър.

– Не знам, мило. Скоро, надявам се.

– Тя плаче нощем – прошепва той.

Стискам ръката му по-силно. Как да му обясня, че възрастните понякога са по-уплашени от децата?

Вечерта Елица звъни по Viber. Говорим на високоговорител.

– Яна, не мога да си взема отпуск сега! Знаеш колко е трудно тук… – оправдава се тя.

– Не ти казвам да идваш веднага, просто… поне говори с мама по-често. Чувства се сама.

– А ти? Ти как си? – пита тя изненадано.

За миг замълчавам. Никой не ме беше питал това отдавна.

– Не знам… уморена съм.

След разговора майка ми идва при мен в кухнята.

– Яна, благодаря ти… Знам, че ти е трудно с мен тук.

– Мамо, просто… имам нужда от малко пространство. Всички имаме нужда.

Тя въздъхва тежко.

– Когато бях млада и баба ти се разболя, аз също я гледах. Така е в нашето семейство.

– Но тогава си имала помощ! Сега всичко е върху мен!

Тя ме гледа дълго и тъжно.

– Може би трябва да говоря с доктор Петров за някаква помощ у дома…

За първи път усещам лъч надежда. Може би има изход от този омагьосан кръг на вина и саможертва.

На следващия ден звъня в общината за социален асистент. Оказва се, че има списък с чакащи и процедурата е бавна. Но поне съм направила първата крачка.

Вечерта с Петър гледаме анимация на дивана. Майка ми спи в другата стая. За първи път от седмици се чувствам спокойна.

Понякога се питам: ако не бях толкова отговорна, дали щях да бъда по-щастлива? Или просто щях да бъда друга версия на себе си – по-егоистична, но по-малко изтощена?

А вие какво бихте направили на мое място? Къде свършва дългът към родителите ни и започва грижата за самите себе си?