Когато чуждите деца станат твоя грижа: Историята на една българска мащеха

— Пак ли идват тази събота? — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Стоях в кухнята, с ръце, стиснати около чашата с кафе, и гледах през прозореца към двора, където миналата седмица още се търкаляха играчки.

— Мария, те са деца. Какво искаш да направя? — Петър въздъхна тежко, сякаш вече беше уморен от този разговор. — Това са внуците ми.

— Но не са мои! — изтървах думите, преди да се спра. Веднага усетих как ме пронизва вина. Петър ме погледна с онзи тъжен поглед, който ме караше да се чувствам като чудовище.

Пет години съм омъжена за Петър. Когато се запознахме, бях убедена, че най-трудното е зад гърба ми — разводът, самотата, борбата да отгледам дъщеря си сама. Но никой не ми каза колко трудно е да бъдеш мащеха. Особено в България, където всички очакват жената да бъде лепилото на семейството.

Всяка събота сутрин, точно в 9:00, на вратата звъни Деси — пасърбицата ми. С нея са двете й деца: Калоян на шест и малката Ива на три. Влизат като ураган: обувки разхвърляни по коридора, раници по пода, смях и викане. Петър сияе от щастие. Аз броя часовете до неделя вечер.

— Мамо, може ли да гледаме телевизия? — Калоян вече е разположил дистанционното в ръка.

— Не съм ти майка — прошепвам наум, но на глас казвам: — Само ако питате дядо си.

Деси се държи така, сякаш домът ни е хотел. Оставя децата да правят каквото искат, докато тя си говори по телефона или рови във Фейсбук. Петър се опитва да помага, но често просто се радва на внучетата и ме оставя сама с цялата бъркотия.

Веднъж се опитах да поговоря с Деси:

— Деси, може ли поне да прибирате играчките преди да си тръгнете? Знаеш, че в понеделник отивам рано на работа…

Тя ме изгледа така, сякаш съм й поискала бъбрек:

— Ама те са деца! Не може ли малко разбиране? Вие нямате ли сърце?

Сърце имам. Но то е уморено. Уморено от това да се чувствам чужда в собствения си дом. Да се преструвам на гостоприемна, когато всичко в мен крещи за тишина и ред.

Понякога си мисля за приятелките ми. Те ме гледат със съжаление или с укор:

— Мария, трябва да си по-мила! Това са децата на Петър!

Но никой не пита как се чувствам аз. Никой не разбира колко е трудно да приемеш чужди деца в живота си, когато вече си изживял своето майчинство и мечтаеш за малко спокойствие.

Една вечер, след поредния уикенд на хаос, седнах до Петър:

— Не мога повече така. Чувствам се като прислужница в собствения си дом.

Той замълча дълго:

— Знам, Мария. Но ако ги помолим да идват по-рядко… Деси ще се обиди. Ще каже на всички роднини, че си лоша мащеха.

— А ти какво мислиш? — попитах тихо.

— Аз… аз не искам да губя връзката с тях. Но не искам и да те губя теб.

Тогава разбрах: никой не печели в тази ситуация. Ако настоявам за граници — ще съм лошата. Ако мълча — ще се разпадна отвътре.

В неделя вечерта, когато най-сетне останах сама, седнах на дивана сред разхвърляните играчки и заплаках. Не от злоба или омраза — а от безсилие. Защото никой не говори за това колко е трудно да бъдеш мащеха в България. Всички очакват да преглътнеш себе си в името на „семейството“.

На следващата седмица реших да поговоря с психолог. Тя ме изслуша внимателно:

— Мария, имате право на лични граници. Не сте длъжна да обичате тези деца като свои. Но е важно да намерите начин да живеете с тяхното присъствие така, че да не губите себе си.

Това ми даде сили да говоря открито с Петър и Деси:

— Обичам Петър и уважавам вашето семейство. Но имам нужда от време за себе си. Моля ви — нека поне един уикенд в месеца домът ни бъде само наш.

Деси се намръщи:

— Значи ни изгонваш?

Петър я прекъсна:

— Не, Мария просто иска малко спокойствие. И аз го разбирам.

Не беше лесно. Имаше сълзи и обиди. Но след време всички свикнахме с новите правила. Децата идваха по-рядко, а когато бяха тук — аз вече не чувствах вина, че не мога да бъда идеалната мащеха.

Сега понякога седя сама в тихия дом и се питам: „Дали някога ще спрем да очакваме жените винаги да жертват себе си заради другите? А вие как бихте постъпили на мое място?“