Когато дадох къщата на внука си, а дъщеря ми ме изтри от живота си: Четири месеца тишина и една разпадаща се българска фамилия

– Не мога да повярвам, че го направи, мамо! – гласът на Елена трепереше по телефона, сякаш всеки момент щеше да се разплаче или да ме прокълне. – Как можа да дадеш къщата на Петър, без дори да ми кажеш?

Стоях в кухнята, с ръце, впити в ръба на масата. Чувах как сърцето ми бие в ушите ми. Навън беше мартенски следобед, слънцето се опитваше да пробие през облаците, но в мен беше само мрак.

– Елена, моля те… – опитах се да кажа нещо, но тя вече беше затворила.

Оттогава минаха четири месеца. Четири месеца тишина. Четири месеца, в които телефонът ми не звъни, а внучката ми Виктория ме гледа с празен поглед, когато я срещна на улицата. Само Петър идва понякога – носи хляб, пита как съм, но и той е напрегнат, сякаш се страхува да не го обвиня за всичко.

Всяка вечер сядам сама на масата. Гледам снимките по стените – Елена като малка с плитки, Петър с първата си ученическа униформа, Виктория на абитуриентския бал. Спомням си как беше пълна къщата с глъчка и смях. Сега чувам само тиктакането на часовника и скърцането на стария под.

Преди четири месеца взех решение, което вярвах, че е правилно. Петър беше останал без работа в София, върна се в Пловдив при мен. Видях го отчаян – млад човек с диплома, но без шанс. Къщата беше стара, но здрава. Казах си: „По-добре да я има той, отколкото да я делят след смъртта ми и да се карат.“

Отидохме при нотариус. Подписах документите. Петър стоеше до мен – притеснен, благодарен. Не подозирах какво ще последва.

Два дни по-късно Елена дойде вкъщи като буря.

– Ти унищожи всичко! – крещеше тя. – Как можа да ме изключиш? Аз съм ти дъщеря! Защо не попита поне?

– Не исках да се карате… – прошепнах аз.

– А сега какво стана? – очите ѝ бяха пълни със сълзи и гняв. – Аз цял живот съм ти помагала! А ти…

Тогава си тръгна и оттогава не съм я виждала.

Съседките ме гледат със съжаление. „Ще ѝ мине“, казват те. „Децата са такива.“ Но аз знам – не е толкова просто. В нашето семейство винаги е имало напрежение. Елена беше амбициозна – работеше като учителка по литература, гордеех се с нея. Но винаги усещах, че нещо ѝ липсва – може би признание? Може би любовта ми?

Петър е синът ѝ от първия ѝ брак. Баща му ги изостави рано. Аз ги гледах години наред – сменях памперси, водех го на детска градина. Когато Елена се омъжи повторно и роди Виктория, сякаш се отдалечихме. Тя имаше ново семейство, а аз останах с Петър.

Сега всички стари рани избиха наведнъж.

Петър стои до мен една вечер и казва:

– Бабо, ако трябва, ще върна къщата. Не искам да сте скарани заради мен.

– Не е твоя вината – казвам му аз и го прегръщам. – Аз реших така.

Но нощем лежа будна и се питам: сгреших ли? Можех ли да постъпя по друг начин? Защо никой не разбираше страха ми от това децата да се карат за имоти след смъртта ми? Защо никой не виждаше самотата ми?

Веднъж срещнах Елена пред магазина. Погледна ме студено и подмина. Сърцето ми се сви.

Преди Великден пратих писмо:

„Елена,
Знам, че те нараних. Не съм искала да те изключа от нищо. Просто исках мир в семейството ни. Моля те, прости ми.“

Не получих отговор.

Сега стоя сама в тази къща – моята крепост и моят затвор. Чувствам се виновна пред всички – пред Елена, пред Петър, пред себе си.

Понякога се чудя: дали някога ще ми прости? Дали ще мога пак да чуя гласа ѝ? Или ще остана сама до края на дните си заради едно решение, което взех от страх?

Кажете ми: има ли прошка за такива грешки? Какво бихте направили на мое място?