Когато дъщерите ми се изплъзват: История за развод и битка за бащинство

– Татко, пак ли ще закъснееш? – гласът на Виктория трепереше по телефона, а аз стоях в задръстването на Цариградско шосе, стискайки волана така, че кокалчетата ми побеляха.

– Не, Вики, само още десет минути. Обещавам! – излъгах. Знаех, че няма да успея навреме за родителската среща в училище. Това беше третият път този месец. Сърцето ми се сви, когато си представих погледа ѝ – онзи разочарован, който ме преследваше от деня, в който Мария ми каза: „Стефане, не мога повече. Разделяме се.“

Петнадесет години бяхме семейство. Мислех, че ще остареем заедно. Но нещата се промениха – работата ми в строителната фирма ме поглъщаше, а Мария започна да се оплаква, че съм станал чужд. Аз пък ѝ казвах, че всичко го правя за тях – за нея и децата. Но тя не вярваше вече. „Не си тук, Стефане. Дори когато си вкъщи, мислите ти са другаде.“

След развода Мария остана с апартамента в Младост и децата. Аз наех гарсониера в Люлин – малка, студена, с миризма на боя и самота. Всяка събота и неделя чаках Виктория и Лилия да дойдат при мен. Понякога идваха с усмивки и торби с дрехи, друг път – мълчаливи и затворени. Лилия, по-малката, често се гушваше в мен и питаше: „Тате, защо не можем пак да сме всички заедно?“ А аз не знаех какво да ѝ кажа.

Една вечер Мария ми звънна ядосана:
– Стефане, Лилия пак плаче нощем! Не можеш ли да говориш с нея? Ти си ѝ баща!
– Говоря с нея всеки път, Мария! Но тя има нужда и от двама ни…
– Не ми казвай какво има нужда! Ако беше мислил за нас по-рано…

Затворих телефона с треперещи ръце. В главата ми ехтяха думите ѝ. Всяка вечер се питах къде сбърках. Дали можех да спася брака си? Или просто съдбата ни беше такава?

С времето забелязах как Виктория започна да се отдалечава. Вече не споделяше с мен какво се случва в училище. Когато я питах за приятелите ѝ или за момчето, което харесваше, тя само повдигаше рамене:
– Нищо особено, тате.

Лилия още търсеше близостта ми, но усещах как и тя се променя. Веднъж я чух да казва на куклата си:
– Мама казва, че тате е виновен.

Сърцето ми се разби на хиляди парчета. Как можех да обясня на седемгодишно дете сложността на възрастните отношения? Как да ѝ кажа, че вината не е само моя?

Една неделя реших да ги заведа на кино. Бях купил билети за новия анимационен филм и им обещах пуканки и сладолед след това. Но когато ги взех от Мария, тя ме изгледа студено:
– Да не ги връщаш късно! Утре са на училище.
– Знам, Мария. Ще ги върна навреме.

Виктория през цялото време гледаше телефона си. Лилия се радваше на филма, но усещах напрежението между нас тримата. След киното седнахме в сладкарницата до НДК.
– Тате, кога ще дойдеш пак на родителска среща? – попита Виктория.
– Ще дойда следващия път, обещавам!
– Все така казваш… – прошепна тя и впери поглед в масата.

Почувствах се безсилен. Каквото и да правех, винаги бях „онзи баща“, който закъснява или забравя нещо важно. А Мария сякаш нарочно подчертаваше грешките ми пред тях.

С времето започнах да усещам как губя връзката си с децата. Всяка среща беше по-кратка, разговорите – по-оскъдни. Понякога Лилия отказваше да дойде при мен: „Мама каза, че ще ходим при баба.“ А Виктория все по-често избираше да остане у дома с приятелките си.

Опитах да говоря с Мария:
– Моля те, не настройвай децата срещу мен.
– Аз ли ги настройвам? Ти сам си виновен! Ако беше поел повече отговорност…
– Поемам! Но ти не ми даваш шанс!

Този разговор завърши със скандал и сълзи – моите сълзи. За първи път плаках пред Мария след развода ни.

Започнах да търся помощ – записах се на консултации при психолог. Там разбрах колко много бащи в България преминават през същото – борба за време с децата си след развода, борба със стереотипите, че майката е „по-добрият родител“. Чувствах се самотен във войната си срещу невидимите стени между мен и моите момичета.

Веднъж Лилия ме попита:
– Тате, ти обичаш ли още мама?
– Обичам я като човек… но вече не сме семейство.
– А нас?
– Вас ви обичам най-много на света!

Тя ме прегърна силно и аз разбрах колко е важно никога да не спирам да се боря за тяхната любов.

Сега всяка вечер им пиша съобщения: „Обичам ви!“, „Гордея се с вас!“, „Тук съм винаги.“ Понякога получавам отговори, понякога – мълчание. Но не спирам да вярвам, че един ден ще ме потърсят сами.

Понякога се питам: Колко бащи като мен са изгубили децата си не физически, а емоционално? И има ли надежда някога отново да бъдем истинско семейство – макар и различно от преди?