Когато дъщерите ми се отдалечиха: Изповедта на един баща след развода

– Не искам да ходя при тате! – гласът на малката ми дъщеря Виктория прониза стените на апартамента като нож. Чух го през телефона, докато бившата ми съпруга Мария се опитваше да я убеди да дойде при мен за уикенда. Сърцето ми се сви, а в гърлото ми заседна буца, която не можех да преглътна.

– Вики, моля те… – прошепнах аз, макар че знаех, че тя вече не слуша. Чувах как Мария въздъхва тежко и се опитва да овладее ситуацията.

– Татко, не искам! – повтори Виктория, а после телефонът замлъкна. Останах сам в тъмната стая, с ръце, които не знаех къде да сложа. Погледнах снимката на двете ми момичета – Виктория и по-голямата ѝ сестра Елена – усмихнати на плажа в Созопол преди три лета. Тогава още бяхме семейство.

Разводът ни с Мария беше грозен. Не защото се карахме пред децата или си разменяхме обиди, а защото всичко стана тихо, студено и безвъзвратно. Един ден просто осъзнахме, че вече не сме заедно – живеехме под един покрив като непознати. Мария ме гледаше с празни очи, а аз се прибирах все по-късно от работа, само и само да избегна тишината вкъщи.

След развода момичетата останаха при нея. Съгласихме се да ги виждам през уикендите и ваканциите. В началото идваха с радост – носех им сладолед от любимата им сладкарница на „Графа“, играехме в Южния парк, вечер гледахме стари български филми. Но постепенно нещо се промени. Елена започна да ми отговаря едносрично, а Виктория все по-често отказваше да дойде.

– Защо не искате да идвате при мен? – попитах ги една вечер, когато успях да ги събера заедно у дома.

Елена сви рамене:
– Просто… тук е различно. Мама ни разбира повече.

– А аз? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках.

Виктория ме погледна със сълзи в очите:
– Ти си тъжен, тате. Когато сме тук, всичко е тъжно.

Тези думи ме удариха като шамар. Не осъзнавах колко много болката ми се е отпечатала върху тях. Опитвах се да бъда силен, но явно не съм успявал да скрия отчаянието си.

С Мария отношенията ни останаха хладни. Тя рядко говореше с мен за момичетата. Когато я питах как са, отговаряше кратко:
– Добре са. Заети са с училище.

Понякога чувах от познати, че Елена има проблеми в училище – затворила се е в себе си, не излиза с приятели. Опитах се да говоря с нея:
– Лени, ако имаш нужда от нещо…

– Добре съм – прекъсна ме тя и забоде поглед в телефона си.

Вечерите ми минаваха в самота. Гледах старите им играчки, които още пазех в шкафа – плюшеното мече на Вики, книжките на Елена. Понякога взимах телефона и пишех съобщения:
„Обичам ви! Липсвате ми.“

Рядко получавах отговор.

Една неделя реших да отида до блока на Мария и да ги изчакам пред входа. Стоях там с букет лалета – любимите на Виктория. Когато ги видях да излизат с майка си, сърцето ми подскочи.

– Момичета! – извиках.

Елена ме погледна за миг и после бързо сведе очи. Виктория се скри зад майка си.

– Какво правиш тук? – попита Мария сухо.

– Исках само да ги видя…

– Не е подходящо – каза тя тихо и ги поведе към спирката.

Останах сам с лалетата в ръка. Хората ме гледаха странно, но не ми пукаше. Болеше ме повече от всякога.

Започнах да се обвинявам за всичко – за това, че работех твърде много, че не забелязах кога Мария започна да се отдалечава, че не намерих сили да говоря с децата за развода така, както трябваше. Всяка вечер си повтарях: „Може би ако бях по-добър баща…“

Майка ми често ми казваше:
– Не се отказвай от тях! Те са ти кръв!

Но как да не се отказвам, когато всеки опит завършваше с мълчание или отхвърляне?

Един ден получих писмо от Елена. Беше кратко:
„Тате, не съм ти ядосана. Просто ми е трудно. Моля те, не настоявай толкова.“

Разбрах – трябваше да им дам време. Да спра да настоявам и просто да бъда там, когато имат нужда от мен.

Започнах да пиша писма до тях – истински писма на хартия. Разказвах им за детството си в Пловдив, за глупостите, които съм правил като малък, за мечтите си. Не очаквах отговори. Просто исках да знаят, че съм тук.

Понякога си мисля: дали някога ще намерим път един към друг? Дали любовта може да победи болката и вината? Или миналото ще остане завинаги между нас като стена?

А вие как мислите? Може ли един баща да върне доверието на децата си след толкова много загубено време?