Когато дъщеря ми каза, че не иска деца… и после ме помоли за помощ

– Мамо, трябва да поговорим. – Гласът на Лилия трепереше, а очите ѝ бяха зачервени. Стоеше на прага ми в осем сутринта, с раница на гърба и стиснати юмруци. Никога не идваше толкова рано, освен ако не беше нещо сериозно.

– Какво се е случило, Лили? – попитах, опитвайки се да не звуча прекалено тревожно, макар че сърцето ми вече биеше лудо.

Тя влезе, хвърли раницата на пода и се свлече на дивана. За миг просто седеше, без да каже нищо. После изведнъж избухна:

– Бременна съм!

Тишината в стаята стана тежка като олово. Думите ѝ се блъскаха в стените, а аз не можех да ги осмисля. Лилия – моето момиче, което винаги казваше, че не иска деца, че иска свобода, пътешествия, кариера… Сега беше тук, разплакана и уплашена.

– Какво ще правиш? – попитах внимателно.

– Не знам! – извика тя. – Не знам нищо! Само знам, че не мога сама. Моля те, помогни ми!

Прегърнах я силно. Усетих как цялото ѝ тяло трепери. В този момент всичките ми мечти за внуци, които винаги бях крила дълбоко в себе си, избухнаха като фойерверки. Но знаех, че сега не е моментът да мисля за себе си.

– Ще бъда до теб, каквото и да решиш – казах тихо.

Следващите дни бяха като в мъгла. Лилия почти не говореше. Стоеше затворена в стаята си, а аз се чудех какво да правя – дали да настоявам да каже на бащата, дали да я оставя сама да реши. Вечерта на третия ден тя дойде при мен с нова буря в очите.

– Мамо… трябва да ти кажа нещо още по-важно. Бащата… той е… – замълча и стисна устни. – Това е Стефан.

Стефан! Съседът ни от втория етаж. Мъж на 42 години, разведен, с две пораснали деца. Човекът, който винаги ѝ помагаше с колата или носеше тежките чанти от магазина. Никога не бих предположила…

– Лили! – едва прошепнах. – Ти сериозно ли?

– Да… – очите ѝ се напълниха със сълзи. – Стана случайно… Бях объркана след раздялата с Петър. Стефан беше мил… Не знам как се случи.

В този момент сякаш целият свят се срина върху мен. Как щяхме да кажем на баща ѝ? Как щяхме да погледнем хората в блока? Ами майката на Стефан? Всички щяха да говорят…

– Трябва ли да му кажеш? – попитах внимателно.

– Не знам… Страх ме е! Страх ме е от всичко! – изкрещя тя и избяга в стаята си.

Седнах на кухненския стол и се разплаках тихо. Спомних си как преди години Лилия ми казваше: „Мамо, аз няма да имам деца! Това не е за мен.“ А сега съдбата я беше поставила пред най-голямото изпитание.

На следващия ден Стефан почука на вратата ни. Явно Лилия му беше казала. Влезе притеснен, с наведена глава.

– Госпожо Маринова… Знам всичко. Искам да поема отговорност.

Погледнах го строго:

– Стефане, ти си зрял мъж! Как можа?

Той само въздъхна:

– Не търся оправдания. Ще направя всичко за Лилия и детето.

Лилия стоеше до прозореца и гледаше навън. Не каза нищо.

След този разговор започнаха истинските проблеми. Баща ѝ разбра от съседка (разбира се!), избухна скандал. Крещеше: „Как можа да ни изложиш така?“, а Лилия само плачеше и повтаряше: „Не исках това!“

Скоро целият блок знаеше. Съседките шушукаха по стълбите, приятелките ми ме гледаха със съжаление или укор. Дори майката на Стефан спря да ми говори.

Лилия започна да се затваря все повече в себе си. Не излизаше от вкъщи, отказваше да говори с приятелки. Една вечер я чух да плаче в банята:

– Мамо, защо всички ме мразят? Защо животът ми се преобърна така?

Не знаех какво да ѝ кажа. Самата аз се чувствах виновна – дали не бях прекалено строга майка? Дали не я бях притискала с мечтите си за внуци?

Минаха месеци. Лилия роди прекрасно момиченце – Мария. Когато я взех за първи път на ръце, усетих как всичко си идва на мястото. Но Лилия все още беше тъжна, затворена.

Една вечер седнахме двете на балкона. Гледахме светлините на София.

– Мамо… мислиш ли, че някога ще мога пак да бъда щастлива? Че хората ще ми простят?

Погалих я по косата:

– Щастието не идва отвън, Лили. То идва отвътре. А хората… те винаги ще говорят. Важното е ти какво ще избереш за себе си.

Сега често се питам: Дали постъпих правилно като я подкрепих? Дали трябваше да настоявам за друго решение? Или просто такава е съдбата на всяка майка – да обича и прощава безкрайно?