Когато дъщеря ми поиска свобода: Моята битка между любовта и семейството

„Ако прекрачиш този праг, Елица, повече няма да получиш и стотинка от нас!“ – гласът на мъжа ми, Стефан, отекна в коридора като гръм. Стоях между тях – между дъщеря си и съпруга си, разкъсвана от болка и гняв. Елица беше пребледняла, с очи пълни със сълзи, а ръцете ѝ трепереха върху дръжката на куфара.

„Мамо, моля те…“ – прошепна тя. Гласът ѝ беше толкова тих, че едва го чух. В този миг си спомних как я държах за ръка преди години, когато се страхуваше да тръгне на училище. Сега тя се страхуваше от собствения си живот.

Всичко започна преди две години, когато Елица се омъжи за Петър. Той беше чаровен, работеше като техник в една фирма за климатици, а родителите му имаха малка къща в покрайнините на Пловдив. На сватбата всички бяхме щастливи. Но още след първите месеци започнах да усещам промяна в гласа ѝ по телефона. Ставаше все по-затворена, избягваше да говори за Петър. Когато идваше у дома, носеше тъмни очила дори през зимата.

Една вечер я заварих в банята, докато плачеше безутешно. „Мамо, той не ме удря… просто… не ме оставя да работя, не ми дава да излизам с приятелки. Всичко трябва да минава през него.“

Опитах се да говоря със Стефан. „Това са младежки проблеми – каза той. – Ще се оправят. Не се меси.“

Но аз не можех да стоя безучастна. Започнах да каня Елица по-често у дома. Готвех любимите ѝ ястия – мусака, баница с тиква – само и само да я видя усмихната. Но усмивката ѝ беше все по-рядка.

Една вечер тя пристигна с разкъсана блуза и разстроен вид. „Мамо, не издържам повече! Той ми вика, хвърля неща по мен… Казва, че съм нищо без него.“

Сърцето ми се сви. „Ще говорим със Стефан – казах ѝ. – Ще ти помогнем.“

Но когато му разказах всичко, той избухна: „Това е нейният избор! Не можем да я издържаме цял живот! Ако напусне Петър, няма да ѝ давам и стотинка!“

Започнахме да се караме все по-често. Дори на вечеря мълчахме или спорехме за дреболии. Елица усещаше напрежението и се затваряше още повече.

Един ден тя ми каза: „Мамо, ще си тръгна от Петър. Но ако татко не ме подкрепи… къде ще отида?“

Погледнах я и разбрах – трябваше да избера между мира в семейството и щастието на дъщеря си.

В онази дъждовна вечер Стефан стоеше с кръстосани ръце пред вратата. „Ако излезеш сега, забрави за нас!“

Погледнах го през сълзи: „Това ли е бащинството? Да оставиш детето си само, когато има най-голяма нужда?“

Той не отговори. Елица трепереше до мен.

„Ела при мен – казах ѝ тихо. – Ще се справим заедно.“

Тя ме прегърна силно и избухна в плач.

Следващите седмици бяха ад. Стефан почти не говореше с мен. Вечерите прекарвахме в тягостно мълчание. Роднините започнаха да шушукат: „Виж ги тия – развалиха си семейството заради едно момиче.“

Елица започна работа като продавачка в кварталния магазин. Беше трудно – парите не стигаха, но поне беше свободна. Вечерите прекарвахме заедно – готвехме, гледахме стари български филми и мечтаехме за по-добри дни.

Петър няколко пъти идваше пред блока и крещеше обиди. Полицията дойде веднъж, но само го предупреди.

Стефан все още не говореше с дъщеря ни. Понякога го чувах как нощем плаче сам в кухнята.

Минаха месеци. Елица започна да се усмихва отново. Намери нови приятели, записа курс по английски език.

Една вечер седнах до Стефан: „Тя е нашето дете. Не можем да я изоставим.“

Той ме погледна уморено: „Страх ме е… че ще я разглезим… че ще остане сама цял живот.“

„По-добре сама и свободна, отколкото нещастна с някого като Петър.“

Той кимна бавно.

Сега живеем тримата – аз, Елица и Стефан – под един покрив, но все още учим как да бъдем семейство отново.

Понякога се питам: Дали направих правилния избор? Дали любовта към детето ми струваше цената на разбитото ни семейство? А вие как бихте постъпили?