Когато дъщеря ми се върна у дома: между любовта и границите

– Катя, пак ли ще закъснееш? – гласът ми трепери, докато гледам часовника на стената. Вече е осем и половина вечерта, а малката Ива отдавна трябваше да е в леглото. Дъщеря ми не отговаря на съобщенията ми. Седя на кухненската маса, стиснала чаша чай, и се чудя как стигнахме дотук.

Преди две години си мислех, че най-трудното е зад гърба ми. Пенсионирах се след трийсет години в счетоводството, изплатих кредита за панелката в Люлин и си мечтаех за тихи сутрини с книга и кафе. Но един ден Катя се появи на прага – с куфар, подпухнали очи и тригодишната Ива, която стискаше плюшеното си мече.

– Мамо… – прошепна тя, – не мога повече. Той… той има друга.

Сърцето ми се сви. Прегърнах я, без да питам нищо. Знаех, че думите са излишни. Приех ги у дома – Катя и Ива. Казах си: ще помогна, ще ги подкрепя, докато стъпят на крака. Каква майка бих била иначе?

Първите месеци бяха трудни. Катя плачеше нощем, а през деня беше като сянка. Аз поех всичко – готвене, чистене, разходки с Ива, дори водех детето на градина. Казвах си: „Това е временно.“

Но временното се проточи. Катя започна работа в един офис в центъра. Връщаше се все по-късно, често излизаше с колеги „за по едно“. Аз готвех любимите ѝ ястия – мусака, пиле с ориз, кекс с ябълки – и я чаках да се прибере. Понякога я питах:

– Катенце, добре ли си? Не е ли време да потърсиш нещо свое?

– Мамо, не започвай пак! – отвръщаше тя раздразнено. – Имам нужда от време! Не можеш да разбереш през какво минавам!

Мълчах. Не исках да я нараня.

Скоро започнах да усещам умората. Сутрин ставах рано, за да приготвя закуска за всички. След това водех Ива на градина, пазарувах, чистех. Следобед я взимах, играехме в парка или рисувахме у дома. Катя рядко се включваше. Вечерите прекарваше пред компютъра или телефона.

Една вечер седнахме на масата заедно.

– Катя, трябва да поговорим – казах тихо.

Тя въздъхна тежко:

– Знам какво ще кажеш… Че злоупотребявам с теб.

– Не това… Просто… Уморена съм. Имам нужда от малко време за себе си.

– А аз? Аз не съм ли уморена? – очите ѝ блеснаха гневно. – Ти поне имаш пенсия! Аз трябва да работя!

– Но ти почти не прекарваш време с Ива…

– Защото работя! Защото трябва да оцелеем!

Мълчахме дълго. После тя стана и затръшна вратата на стаята си.

Седмиците минаваха. Започнах да усещам как между нас расте стена от неизказани думи и обиди. Понякога чувах Катя да говори по телефона:

– Не знам колко още ще издържа тук… Мама все ме контролира…

Сърцето ми се късаше. Аз ли бях виновна? Прекалено ли помагах? Или просто не умеех да поставям граници?

Един ден получих писмо от банката – спестяванията ми бяха почти изчерпани. Бях харчила за всичко – храна, дрехи за Ива, сметки… Дори за новия телефон на Катя.

Вечерта я повиках:

– Катя, трябва да поговорим сериозно.

Този път тя не избяга.

– Пари почти не останаха – казах тихо. – Не мога повече да поемам всичко сама.

Тя ме погледна с уморени очи:

– Мамо… Не знам какво да правя… Страх ме е да остана сама…

Прегърнах я. За първи път от месеци почувствах близостта ѝ.

– Ще се справим – казах ѝ. – Но трябва да сме екип. Трябва да си помагаме взаимно.

От този ден започнахме бавно да променяме нещата. Катя започна да прекарва повече време с Ива, пое част от домакинската работа. Аз се опитах да си върна малките радости – сутрешното кафе на балкона, разходките в парка.

Но все още има дни, в които се питам: Къде е границата между майчината любов и саможертвата? Дали някога ще мога отново да бъда просто себе си?

А вие как бихте постъпили на мое място? Колко може да даде една майка, преди да забрави коя е?