Когато децата пораснат и забравят корените си: Историята на Мария

– Мамо, не ме чакай тази Коледа. Не знам кога ще мога да дойда пак. – Гласът на Петър трепереше по телефона, а аз стисках слушалката така, сякаш можех да го задържа с ръце.

– Но, синко, вече три години не си идвал… – прошепнах, усещайки как гърлото ми се стяга. – Баща ти все пита за теб, а сестрите ти…

– Мамо, моля те… – прекъсна ме той. – Трудно е тук. Работя по дванайсет часа, децата растат, а Мария е бременна пак. Не мога да си позволя отпуск.

Сълзите ми се стичаха по бузите, но се опитах да не хлипа. След като затворих телефона, седнах на стария диван в хола и се загледах в снимките по стената. Петър – малък, с разрошена коса и усмивка до ушите, държи ръката на баща си на плажа в Обзор. После – абитуриентската му вечер, когато за първи път видях в очите му решимост да напусне родния град и да търси щастието си другаде.

Сега той живее в Германия, а аз броя дните между телефонните обаждания. Понякога ми изпраща снимки на внуците – непознати лица, които наричам „моите“, но никога не съм прегръщала.

Виктория, средната ми дъщеря, е в София. Работи като адвокат и все бърза. „Мамо, нямам време!“, казва ми по телефона. „Ще дойда някой уикенд.“ Но уикендите минават, а тя не идва. Последния път се скарахме – настоявах да се прибере за рождения ден на баща си.

– Ти не разбираш! – извика тя. – Имам дела, имам клиенти! Не мога да зарежа всичко заради една вечеря!

– Една вечеря? Това е семейството ти! – отвърнах аз с гняв и болка.

– Семейството ми е тук! – каза тя и затвори.

Оттогава не сме говорили повече от месец. Понякога се чудя дали не сгреших някъде – дали не ги обичах прекалено много или прекалено малко? Дали не ги притисках с очакванията си?

Най-малката ми дъщеря, Елена, още живее в Пловдив, но и тя рядко се прибира. Има приятел, работи като учителка и често казва: „Мамо, животът е различен сега. Не можем да седим вкъщи като едно време.“

Понякога вечер сядам до прозореца с чаша чай и гледам към улицата. Спомням си как тримата тичаха по двора, как се караха кой ще полее цветята или ще донесе дърва за печката. Сега дворът е пуст, цветята увяхват, а дървата стоят непокътнати.

Баща им, Иван, мълчи повече от всякога. Гледа новините или рови из градината. Веднъж го чух да въздиша тежко:

– Защо ги учихме да летят толкова високо? Сега не можем да ги стигнем…

– Защото така трябваше – отвърнах тихо. – Но никой не ни каза колко ще боли после.

Съседката ми Пенка често ме кани на кафе:

– Марийке, стига си плакала! Всички деца заминаха – едни в чужбина, други в София… Така е сега светът.

– Ама защо трябваше да стане така? – питам я аз. – Нима сме били лоши родители?

– Не си била лоша! Просто времената са други.

Но това не ме утешава. Всяка зима изваждам старите писма и картички от кутията под леглото. Чета ги отново и отново: „Мамо, липсваш ми“, „Честита Коледа!“, „Обичаме те!“ Но думите избледняват с времето.

Една вечер получих съобщение от Петър: „Мамо, ще дойда през лятото.“ Сърцето ми подскочи от радост. Започнах да планирам какво ще сготвя, как ще изчистя къщата, как ще подготвя стаята му… Но лятото дойде и замина без него.

– Мамо, извинявай… – каза той по телефона. – Не стана…

– Знам… – отвърнах тихо и затворих.

Веднъж реших да им напиша писмо:

„Скъпи мои деца,
Пиша ви тези редове с надежда и болка. Знам, че животът ви е забързан и труден. Знам, че имате свои семейства и грижи. Но понякога си мисля за онези вечери край масата, за смеха ви и за топлината на дома ни. Липсвате ми повече, отколкото думите могат да опишат. Моля ви, намерете време да се върнете поне за малко. Домът ви чака.“

Не знам дали някой от тях прочете писмото докрай.

Един ден Елена се прибра неочаквано:

– Мамо… – каза тя тихо на прага. – Извинявай…

Прегърнах я силно и заплакахме двете заедно.

– Не знаех колко ти липсвам… – прошепна тя.

– И аз не знаех колко боли самотата…

Сега се опитвам да свикна с мисълта, че децата порастват и тръгват по своя път. Но всяка вечер оставям лампата в коридора да свети – за всеки случай, ако някой реши да се върне у дома.

Понякога се питам: Кога забравихме какво значи семейство? И дали някой ден ще намерим пътя обратно един към друг?