Когато децата решават съдбата на родителите си

– Бабо, мамо каза, че трябва да те дадем в дом. Чух ги снощи как говорят с тати. – Гласът на малката Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Спрях се насред коридора, ключовете изпаднаха от ръцете ми и се затъркаляха по стария паркет.

– Какво говориш, миличка? – опитах се да се усмихна, но устните ми трепереха. – Децата не трябва да слушат такива неща.

– Не съм искала, бабо, просто бях жадна и минавах покрай кухнята. Мама каза, че вече не можеш да се грижиш сама за себе си и че им пречиш. – Мария ме прегърна силно, сякаш се страхуваше някой да не ме отнесе.

В този момент светът ми се срина. Цял живот се борех за това семейство – работих като учителка в малко село край Пловдив, после гледах внучката си, когато дъщеря ми започна работа в града. Продавах къщата на село, за да помогна на младите да си купят апартамент в София. За себе си взех малко едностайно жилище в Люлин – светло, но самотно. Никога не съм мислила, че ще дойде ден, в който ще съм излишна.

Вечерта седнахме на масата. Дъщеря ми Ирина и зет ми Петър се държаха необичайно тихо. Мария беше с наведена глава и не докосна вечерята си.

– Мамо, трябва да поговорим – започна Ирина и погледна Петър, който само кимна.

– Знам за какво искате да говорите – прекъснах ги аз. – Мария ми каза всичко.

Ирина пребледня. Петър въздъхна тежко.

– Мамо, не искахме така да разбереш… Просто… Трудно ни е. Работим по цял ден, Мария е на уроци, а ти все по-често забравяш неща. Онзи ден остави котлона включен… Страх ме е да не стане нещо лошо.

– Значи ви преча? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках.

– Не е така! – извика Мария и се хвърли в прегръдките ми. – Аз ще помагам на баба! Ще ѝ напомням за всичко!

Петър се намеси:

– Не става дума само за това. Вече не можеш да живееш сама. А и тук няма място за всички ни.

Погледнах към Ирина – очите ѝ бяха пълни със сълзи.

– Мамо, моля те… Домът за възрастни в Банкя е хубав, чисто е, има медицински грижи…

– Дом! – прекъснах я аз. – Като куче ли ще ме дадете? След всичко, което направих за вас?

Настъпи тягостна тишина. Чувах само тиктакането на часовника и тихите хлипове на Мария.

Седмици наред живяхме в напрежение. Ирина ме водеше по лекари, носеше ми лекарства, но вече не говореше с мен както преди. Петър избягваше да ме поглежда в очите. Само Мария беше до мен – рисуваше ми картички, четеше ми приказки вечер и ме караше да се усмихвам.

Една сутрин Ирина дойде при мен с документи в ръка.

– Мамо… Записах те в дома в Банкя. Ще ти бъде добре там. Ще идвате с Мария всяка седмица.

Погледнах я дълго. В този момент разбрах колко е уморена и отчаяна. Но болката в гърдите ми беше по-силна от всяко разбиране.

– Добре – казах тихо. – Ако това ще ви направи щастливи…

Денят на преместването беше мрачен и дъждовен. Мария плачеше през цялото време и стискаше ръката ми толкова силно, че пръстите ѝ побеляха.

В дома ме посрещнаха усмихнати жени на средна възраст. Стаята беше чиста, но миришеше на лекарства и самота. Още първата вечер чух как една жена викаше името на сина си насън.

Минаха месеци. Ирина и Петър идваха все по-рядко – винаги бяха заети или болни. Само Мария не пропускаше нито една събота. Тя носеше снимки от училище, разказваше ми какво се случва вкъщи и винаги ме питаше кога ще се върна при тях.

Една вечер седях до прозореца и гледах как дъждът блъска по стъклото. До мен седеше баба Станка – бивша медицинска сестра от Видин.

– Знаеш ли, Йоана – каза тя тихо, – всички тук сме били нужни някога. После идва моментът, когато ставаме тежест…

– А ти простила ли си на децата си? – попитах я аз.

Тя само поклати глава:

– Не знам… Може би някой ден ще разбера защо го направиха.

Всяка вечер си задавам един и същ въпрос: Кога любовта към родителите ни се превръща в бреме? И дали някога ще простя на децата си това предателство?