Когато децата ти обърнат гръб: Изповедта на една българска майка
— Мамо, защо винаги ти си тази, която тръгва? — гласът на дъщеря ми Виктория проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, стискайки чашата с чай, а ръцете ми трепереха. Навън валеше ситен дъжд, а аз се чувствах по-самотна от всякога.
— Не съм тръгнала, Вики. Просто… не можех повече да търпя — прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха. Синът ми Даниел седеше до нея, с ръце скръстени на гърдите и поглед, който не можех да разчета. Беше на петнадесет, но в този момент изглеждаше като непознат.
— Татко каза, че си ни изоставила — изрече той тихо, без да ме погледне.
Сърцето ми се сви. Как да им обясня, че не съм ги изоставила? Че напуснах баща им, защото повече не можех да понеса лъжите, крясъците и студенината? Че всяка вечер плаках в тъмното, докато те спяха, а той се прибираше с мирис на чужд парфюм?
Преди година животът ни изглеждаше подреден. Живеехме в двустаен апартамент в Люлин, работех като счетоводителка в малка фирма, а съпругът ми Георги беше шофьор на камион. Вечерите ни минаваха в рутина — вечеря, телевизия, домашни. Но под повърхността се трупаха неизказани думи и болка.
Първият път, когато разбрах за изневярата му, беше през зимата. Намерих съобщения в телефона му — „Липсваш ми“, „Кога пак ще се видим?“. Сърцето ми се разби на хиляди парчета. Опитах се да говоря с него.
— Георги, кой е тази жена? — попитах една вечер, когато децата вече спяха.
Той само се засмя горчиво:
— Не си ли уморена да търсиш проблеми там, където няма?
След това започнаха крясъците. Всяка вечер. За пари, за сметките, за това кой е по-добър родител. Децата се криеха в стаите си. Аз се чувствах като призрак в собствения си дом.
Когато най-накрая събрах смелост да си тръгна, мислех, че ще бъде по-добре за всички. Но не бях подготвена за болката от отчуждението на децата си.
Виктория спря да ми говори. Даниел идваше при мен само когато имаше нужда от нещо. Виждах ги през уикендите — кратки срещи в парка или в мола. Те бяха студени, дистанцирани. Веднъж чух как Виктория казва на приятелка по телефона:
— Мама ни остави заради някакъв свой егоизъм.
Плаках цяла нощ.
Майка ми се опитваше да ме утеши:
— Децата ще разберат един ден. Ти направи каквото трябваше.
Но аз се чувствах като провалена майка. В квартала хората шушукаха зад гърба ми:
— Ето я тази, дето заряза мъжа и децата си.
Веднъж срещнах Георги пред блока. Беше с новата си приятелка — млада жена с дълга руса коса. Усмихна ми се подигравателно:
— Видя ли какво направи? Децата са с мен. Ти си сама.
Имах чувството, че потъвам.
Опитах всичко — писах им писма, купувах им подаръци, канех ги на кино. Но те все повече се отдалечаваха. Веднъж Виктория ми каза:
— Не искам да говорим за миналото. Ти избра да си тръгнеш.
— Но аз го направих заради вас! — извиках през сълзи.
— Не ни беше питала — отвърна тя студено.
Започнах да ходя на психолог. Там научих, че не мога да контролирам чувствата им, но мога да бъда до тях, когато са готови да ме потърсят. Но всяка вечер се питах: дали някога ще ми простят?
Една вечер Даниел дойде при мен с раница на гърба.
— Може ли да остана тук тази нощ? — попита тихо.
Сърцето ми подскочи от радост и страх едновременно.
— Разбира се! Какво се е случило?
Той седна на дивана и замълча дълго.
— Татко пак крещеше… Не искам да съм там.
Прегърнах го силно. За първи път от месеци усетих топлина.
На следващия ден Виктория ми писа съобщение: „Може ли да поговорим?“
Срещнахме се в малкото кафене до училището ѝ. Тя изглеждаше по-уморена от обикновено.
— Мамо… Съжалявам за всичко, което казах. Просто… беше ми трудно да разбера защо всичко се промени така рязко.
Хванах ръката ѝ през масата:
— И на мен ми беше трудно, Вики. Но никога не съм ви изоставила. Просто трябваше да избера себе си… за да мога да бъда по-добра майка за вас.
Тя кимна през сълзи.
Сега нещата не са идеални. Все още има болка и недоизказани думи. Но вече има и надежда.
Понякога се питам: Можем ли някога напълно да простим на родителите си? А можем ли да простим на себе си? Какво бихте направили в моята ситуация?