Когато децата затворят вратата: Историята на една майка, останала сама

– Мамо, не можем да те вземем при нас. Просто няма как… – думите на дъщеря ми Елица се забиха в мен като нож. Стоях в коридора на панелката в Люлин, с куфар до краката си, а сърцето ми биеше толкова силно, че едва чувах гласа ѝ.

– Но, Ели… – прошепнах, опитвайки се да не се разплача. – Останах сама. Какво ще правя тук? На кого съм нужна?

Тя извърна поглед към прозореца, сякаш търсеше спасение в сивото небе над София. Синът ми, Петър, седеше до нея, мълчалив и напрегнат. Беше дошъл само заради нея – знаех го. Откакто баща им почина преди три месеца, между нас се появи невидима стена.

– Мамо, имаме две деца, апартаментът е малък… – Петър най-накрая проговори. – И ти знаеш каква е Мария – не може да понася чужди хора у дома.

Чужди хора. Аз – майка им, която ги е отгледала с две ръце, която е шила дрехи през нощта и е гладувала, за да имат те какво да ядат. Сега съм чужд човек.

– Не съм искала много – казах тихо. – Само малко топлина. Малко компания…

Елица се приближи и ме прегърна набързо. Усетих колко е напрегната.

– Мамо, ще ти помагаме с пари. Ще идваш на гости. Но не можем да живеем заедно. Всички ще страдаме.

Вратата се затвори зад тях и останах сама в коридора. Куфарът ми тежеше като камък. Върнах се в празния апартамент – навсякъде миришеше на старост и забрава. Седнах на леглото и заплаках без глас.

Вечерта телефонът звънна. Беше съседката ми баба Гина.

– Как си, Цвето? – попита тя с онзи глас, който винаги ме караше да се чувствам по-малко сама.

– Добре съм… – излъгах. – Децата си тръгнаха.

– Знам, чух ги по стълбите. Не се притеснявай, ще мина да пием кафе утре.

Затворих телефона и се загледах в снимката на стената – аз и децата на морето, усмихнати, щастливи. Кога се промени всичко? Кога станах излишна?

Следващите дни минаваха бавно. Елица звънеше всяка вечер за по пет минути – питаше дали съм яла, дали имам нужда от нещо. Петър прати пари по банков път и съобщение: „Дръж се, мамо.“

Но никой не ме попита как се чувствам. Никой не дойде да ме прегърне истински.

Веднъж реших да отида до пазара. По пътя срещнах стара приятелка – Марияна.

– Цвето! Как си? Не съм те виждала от години!

– Остарях… – усмихнах се горчиво. – Децата ми не искат да живея с тях.

Тя въздъхна тежко.

– И моите са такива. Всички са заети със себе си. А ние… ние сме останали сами със спомените си.

Вечерта седнах до прозореца с чаша чай и гледах светлините на града. Спомних си как някога мечтаех за голямо семейство, за шумни вечери около масата… А сега тишината беше оглушителна.

Една неделя Елица дойде с внучката ми Лили.

– Мамо, Лили има проект за училище – трябва да разкаже за своето семейство.

Лили седна до мен и ме погледна с големите си кафяви очи.

– Бабо, защо живееш сама?

Погалих я по косата и се усмихнах тъжно.

– Понякога възрастните трябва да правят трудни избори, миличка.

Елица ме погледна виновно.

– Мамо… Знам, че ти е тежко. Но и на нас не ни е лесно. Работим по цял ден, децата са малки… Не знам как да направим всички щастливи.

– Не искам да ви преча – казах тихо. – Само понякога ми липсвате ужасно много.

Лили ме прегърна силно.

След като си тръгнаха, останах още по-сама. Започнах да пиша писма до себе си – писма, които никой няма да прочете. В тях разказвах за болката от това да си ненужен, за страха от самотата, за спомените, които топлят и режат едновременно.

Една вечер чух шум на стълбите – някой се караше пред вратата ми.

– Защо все аз трябва да ходя при мама? Ти кога последно я видя? – беше гласът на Петър.

– Аз поне ѝ звъня всеки ден! Ти само пращаш пари! – отвърна Елица ядосано.

Стоях зад вратата и слушах как децата ми спорят кой повече се грижи за мен. Сълзите ми капеха по пода.

Отворих вратата рязко.

– Спрете! Не искам да сте тук от вина или задължение! Искам само малко любов…

Те ме гледаха изненадано. После Елица ме прегърна силно, а Петър сведе глава.

– Извинявай, мамо…

Седнахме тримата на дивана и дълго мълчахме. За първи път от месеци усетих топлина в дома си.

Сега знам – няма идеално семейство. Понякога децата затварят вратата не защото не ни обичат, а защото животът ги е смазал със страхове и грижи. Но ние, родителите, оставаме с отворено сърце и надежда за още един общ миг.

Питам се: Кога забравихме колко е важно просто да бъдем заедно? Колко струва една прегръдка между поколенията? Ще намерим ли сили да си простим навреме?