Когато Димитър доведе булката си у дома: Майчината болка и прошка

– Какво правиш, Димитре? – гласът ми трепереше, докато гледах как синът ми вкарва куфарите през вратата. До него стоеше непознато момиче с дълга тъмна коса и очи, които не смееха да срещнат моите.

– Мамо, това е Мария. От днес ще живеем тук. – Димитър се опита да звучи твърдо, но долових несигурност в гласа му.

Сърцето ми се сви. Толкова години го отглеждах сама, след като баща му ни напусна. Всичко, което имах, беше този дом и синът ми. А сега… някаква чужда жена щеше да спи в стаята му, да готви в моята кухня, да се смее на моята маса.

– Не можахте ли поне да ме попитате? – прошепнах, усещайки как сълзите напират.

Мария пристъпи напред, срамежливо:
– Извинете, госпожо Елена. Не искахме да ви изненадаме така… Просто… няма къде другаде да отидем.

Димитър ме погледна с онзи поглед, който винаги ме разтапяше като дете:
– Мамо, моля те. Ще бъде временно. Докато си стъпим на краката.

В този момент сякаш целият ми свят се срина. Спомних си как го люлеех нощем, когато беше болен, как му шиех костюм за абитуриентския бал, как плаках, когато замина за университета в София. А сега… той беше мъж. И аз трябваше да го пусна.

Дните след това бяха като кошмар. Мария се стараеше – миеше чиниите, помагаше в градината, но всичко ми изглеждаше неестествено. Всяка сутрин я виждах как прави кафе на Димитър и усещах как ревността ме разяжда отвътре. Той вече не ме питаше как съм, не забелязваше новите цветя на прозореца. Всичко беше „Мария това“, „Мария онова“.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как се карат в стаята:
– Не мога повече така! – гласът на Мария беше задавен от сълзи. – Чувствам се като натрапница!
– Ще свикне, Мария! Мама просто… такава е тя.
– Ами ако никога не свикне? Ако винаги ме мрази?

Спрях да дишам за миг. Не исках да ги подслушвам, но думите ѝ ме пронизаха право в сърцето. Наистина ли бях станала чудовище? Майка, която не може да приеме щастието на сина си?

На следващия ден реших да поговоря с Мария. Намерих я в градината, където поливаше доматите.
– Мария… – започнах плахо. – Знам, че ти е трудно тук. И на мен ми е трудно.
Тя ме погледна с насълзени очи:
– Аз не искам да ви отнемам сина…
– Не ми го отнемаш – въздъхнах тежко. – Просто… трябва да се науча да го споделям.

Тя кимна и за първи път усетих топлина към нея. Може би защото видях колко много го обича.

Но напрежението не изчезна напълно. Всяка вечер Димитър се прибираше уморен от работа и вместо да седнем тримата на масата, той и Мария се затваряха в стаята си. Чувах смеха им и се чувствах все по-ненужна.

Една неделя сутрин намерих бележка на кухненската маса: „Мамо, излизаме за малко. Обичам те!“ Седнах до прозореца и заплаках като дете. Защо беше толкова трудно да приема промяната? Защо не можех просто да бъда щастлива заради него?

Вечерта, когато се прибраха, Димитър седна до мен:
– Мамо… знам, че ти е тежко. Но аз обичам Мария. Искам да бъдеш част от нашето семейство.
Погледнах го през сълзи:
– А аз се страхувам да не остана сама…
Той хвана ръката ми:
– Никога няма да те оставя.

Тогава разбрах – любовта не е притежание. Любовта е свобода. Да дадеш на детето си криле и да го пуснеш да лети.

С времето започнах да приемам Мария като дъщеря. Готвехме заедно, смеехме се на глупави сериали и дори си споделяхме тайни. Домът ни вече не беше само мой – беше наш.

Понякога все още усещам болка от миналото, но знам, че направих правилното нещо.

Питам се: Колко от нас са готови да пуснат децата си? Колко майки могат да простят на себе си заради страха си от самота? Може би любовта е именно в това – да дадеш свобода и пак да обичаш.