Когато домът ми стана чужд: Историята на една самотна битка за достойнство

– Пак ли ще идваш с този списък, Лиляна? – гласът ми трепери, но се опитвам да не показвам слабост. Сестра ми стои на прага, стиснала чантата си така, сякаш вътре е скрила цялото си бъдеще.

– Просто искам да знам какво смяташ да правиш с апартамента, Петре. Ти си сам, нямаш деца. Не е ли по-добре да го оставиш на някой от нас, вместо да отиде на държавата?

Поглеждам я – очите ѝ са студени, пресметливи. В тях няма нищо от онази сестра, с която като деца се гонехме по двора на баба в Пловдив. Сега между нас има само стени – от думи, от обиди, от неизречени истини.

– Не съм умрял още – отвръщам сухо. – И не съм длъжен да давам отчет на никого.

Тя въздъхва театрално и се обръща към вратата. Знам, че ще се върне пак. Всички те се връщат – братовчеди, племенници, дори далечни роднини, които не съм виждал от години. Всеки с усмивка, всеки с въпрос: „Как си, чичо Петре?“, а после – „А апартаментът? А вилата в Родопите?“

Понякога нощем лежа буден и се чудя кога точно станах чужд в собствения си дом. Кога любовта се превърна в сметка? Може би беше след като Мария ме напусна заради онзи адвокат. Тогава разбрах колко лесно хората избират себе си пред другите. Останах сам. Нямах деца – не че не исках, просто животът така се подреди. Сега единственото ми семейство са тези хора, които чакат края ми като лешояди.

– Петре, трябва да помислиш за бъдещето – казва братовчед ми Димитър една неделя, докато пием кафе на балкона. – Ако не уредиш нещата сега, ще стане голяма каша после.

– За кое бъдеще говориш? Моето или вашето? – питам го и го гледам право в очите.

Той се изчервява и сменя темата. Но аз знам – всички говорят за моето бъдеще, а мислят за своето.

Веднъж дори племенницата ми Яна дойде с нотариус. „Само подпиши тук, чичо Петре, за да сме спокойни.“ Усмихваше се мило, но ръцете ѝ трепереха от нетърпение. Изгоних ги и двамата.

С времето започнах да заключвам вратата дори през деня. Не защото се страхувам от крадци – страхувам се от близките си.

Всяка сутрин правя кафе и сядам до прозореца. Гледам как слънцето огрява старите панелки отсреща. Понякога си мисля за младостта – за първия ми апартамент на „Капитан Райчо“, за първата ми кола „Лада“, за първата любов. Всичко изглеждаше толкова просто тогава. Сега всичко е условности и документи.

Един ден получих писмо от стар приятел – Иван, с когото някога работихме в завода. Пише ми: „Петре, ако някога имаш нужда от помощ или просто искаш да поговориш, знаеш къде да ме намериш.“

Това писмо ме разплака. Защото Иван не ме пита за апартамента, не ме пита какво ще оставя след себе си. Интересува го как съм аз.

Тогава реших – няма да оставя дома си на никого от тези алчни роднини. Свързах се с адвокатка – Маргарита, жена с твърд характер и честен поглед. Разказах ѝ всичко.

– Господин Петров, имате пълното право да разпоредите имуществото си както желаете – каза тя. – Мога да ви помогна да направите дарение или завещание на когото решите.

– Искам апартаментът да стане дом за деца без родители – казах ѝ аз. – Нека поне някой да има топлина и сигурност тук.

Тя кимна и започнахме процедурата. Чувствах се свободен за първи път от години.

Когато Лиляна разбра, дойде разярена:

– Как можа! След всичко, което сме преживели! Това е семейното ни наследство!

– Не е ваше – отвърнах спокойно. – Това е моят живот, моят дом. Вие само чакате края ми.

Тя плака, обиждаше ме, заплашваше ме със съд. Но вече не ме беше страх.

Сега вечер сядам на балкона с чаша чай и гледам светлините на града. Чувствам се самотен понякога, но вече не съм безсилен.

Питам се: Колко струва едно семейство? И кога алчността убива всичко човешко между нас?

А вие как бихте постъпили на мое място?