Когато домът ми вече не беше мой: Историята на една българска майка

„Стига! До тук беше! Утре си събирате багажа и се изнасяте!“ Гласът ми трепереше, но думите бяха като камъни, хвърлени в тишината на нощта. Синът ми, Димитър, ме гледаше с широко отворени очи, а снаха ми, Ива, се сви в ъгъла на дивана. За миг всичко утихна — само тиктакането на стенния часовник се чуваше в малкия ни апартамент в Люлин.

Не знам дали някога ще забравя този момент. Вече шест месеца живеехме заедно — аз, Димитър и Ива. Те загубиха квартирата си, когато хазяйката им внезапно реши да продаде жилището. В първия момент бях щастлива, че мога да помогна. Майчината обич е като река — винаги намира път да даде още малко топлина. Но реката може и да прелее.

Първите седмици бяха изпълнени с надежда. „Ще е временно, мамо“, обещаваше Димитър. „Само докато намерим нещо свое.“ Но месеците се нижеха, а напрежението растеше. Ива работеше от вкъщи и заемаше кухнята по цял ден. Аз се чувствах като гост в собствения си дом — не можех да си направя кафе, без да се извинявам. Димитър се прибираше късно и често забравяше да ми каже дори едно „Добър вечер“.

Вечерите ни вече не бяха тихи. Телевизорът гърмеше с някакви риалити предавания, които не понасях. Веднъж се опитах да им намекна: „Може ли малко по-тихо? Главата ме боли.“ Ива само въздъхна: „Извинявай, но имам нужда да разпусна след работа.“

Започнах да се чувствам като натрапник. Сутрин намирах мръсни чаши по масата, дрехи по столовете, а банята — винаги заета. Дори котката ми, Мая, вече не идваше при мен — Ива я глезеше с лакомства и тя я следваше навсякъде.

Една вечер се прибрах уморена след дълъг ден в магазина. Мечтаех за чаша чай и малко тишина. Но още с отварянето на вратата ме посрещнаха смях и силна музика. В хола имаше гости — приятели на Димитър и Ива. Никой не ме попита дали имам нещо против.

— Мамо, ела при нас! — извика Димитър, сякаш всичко беше наред.

— Не, благодаря — отвърнах сухо и се затворих в стаята си.

Тази нощ не мигнах. В главата ми се въртяха мисли: „Това ли е моят живот? Това ли е моят дом?“ Спомних си как преди години сама боядисвах стените, как подреждах всяка вещ с любов. Сега всичко ми беше чуждо.

На следващия ден опитах да говоря с тях.

— Димитре, трябва да поговорим сериозно. Не мога повече така. Чувствам се излишна в собствения си дом.

Той ме погледна раздразнено:

— Мамо, нали знаеш колко е трудно да намерим квартира сега? Всичко е скъпо, а заплатите ни са ниски.

— Знам, но това не е решение. Трябва да намерите начин.

Ива се включи:

— Не сме искали да ти пречим. Просто… няма къде да отидем.

— А аз къде да отида? — попитах тихо.

Те замълчаха.

Седмици наред търпях с надеждата нещо да се промени. Но напрежението само растеше. Започнах да усещам болки в стомаха, не можех да спя. Приятелките ми казваха: „Трябва да поставиш граници! Не си длъжна да жертваш всичко.“ Но аз се чувствах виновна — нали съм майка?

Последната капка дойде онази вечер, когато намерих спестяванията си разпилени по масата. Бях ги събирала за ремонт на банята. Димитър беше взел част от парите „на заем“, без да ме попита.

— Как можа? — гласът ми трепереше от гняв и обида.

— Ще ти ги върна! Просто имахме нужда… — оправдаваше се той.

— Това е моят дом! Моите пари! Моето спокойствие! — извиках през сълзи.

Тогава разбрах: ако не сложа край, ще загубя себе си.

И така стигнах до онази нощ. Събрах сили и казах думите, които никоя майка не иска да изрече:

— Утре си тръгвате.

Димитър ме гледаше невярващо:

— Мамо… ти сериозно ли?

— Да. Обичам ви, но трябва да мисля и за себе си.

На следващия ден апартаментът беше тих за първи път от месеци. Седнах на кухненската маса с чаша чай и почувствах облекчение… и вина едновременно.

Сега често се питам: „Лоша майка ли съм? Или просто човек със свои граници?“

А вие как бихте постъпили на мое място?