Когато домът не е твой: Историята на една снаха в сянката на свекървата

– Пак ли не си измила чиниите, Мария? – гласът на свекърва ми, леля Станка, проряза тишината в кухнята като остър нож. Стоях до прозореца, гледах как дъждът се стича по стъклото и се чудех какво стана с живота ми. Само преди година имахме малък апартамент в Пловдив – шумен, прашен, но наш. Сега съм тук, в селската къща на мъжа ми, с неговата майка, която сякаш е решила да ми покаже всяка минута, че това не е моят дом.

– Ще ги измия след малко, лельо Станке – опитах се да запазя спокойствие, макар че вътре в мен всичко кипеше. Мъжът ми, Петър, беше на работа в града и щеше да се върне чак вечерта. Останахме тук заради него – уж да спестим пари, уж да ни е по-лесно с детето. А сега всяка сутрин се будя с усещането, че съм натрапник.

Преди да се преместим, всичко изглеждаше толкова просто. Петър настояваше: „Ще имаме двор, ще отглеждаме зеленчуци, детето ще расте на чист въздух.“ Аз се съгласих – кой не би искал по-добър живот за семейството си? Но никой не ми каза, че ще трябва да се боря за всяко кътче лично пространство.

– Марийче, не забравяй да нахраниш кокошките! – извика пак леля Станка от другата стая. – И да не забравиш да полееш доматите! Вчера ги остави сухи.

Стиснах зъби. Не бях свикнала с този селски ритъм. В града всичко беше мое – времето ми, решенията ми, дори тишината вечер. Тук всяко мое действие беше под наблюдение. Ако закъснея с обяда – „Мъжът ти ще се върне гладен!“, ако не изпера навреме – „Как може такава немарливост?“.

Вечерите бяха най-тежки. Петър се прибираше уморен и често не забелязваше напрежението между мен и майка му. Опитвах се да му намекна:

– Петре, мислиш ли, че някой ден ще можем пак да си позволим собствено жилище?

Той въздъхваше:

– Моля те, Мария, не започвай пак. Майка ми е добра жена, просто е свикнала всичко да минава през нея.

Добра жена? Може би за него. За мен тя беше сянка, която ме следва навсякъде. Дори когато вечеряхме заедно, усещах погледа ѝ върху мен – дали съм сложила достатъчно сол в супата, дали съм нарязала хляба правилно.

Една вечер не издържах. Детето плачеше, а леля Станка пак ме упрекваше:

– Ако го беше облякла по-дебело, нямаше да настине! В града сигурно сте го държали по цял ден пред телевизора!

– Стига вече! – извиках аз и гласът ми отекна в старата къща. – Правя всичко по силите си! Не съм лоша майка!

Тя ме изгледа така, сякаш съм я ударила.

– Никой не казва това, Марийче. Просто тук нещата са различни.

Различни? Да, различни бяха. Тук всяко мое решение беше под въпрос. Дори когато исках да изляза на разходка с детето до реката:

– Къде ще ходите? Да не падне във водата! По-добре останете тук.

Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми от града звъняха все по-рядко. „Как е на село?“, питаха те. „Спокойно ли е?“ Усмихвах се фалшиво:

– Да, много е спокойно…

Но вътре в мен бушуваше буря. Чувствах се сама сред хората, които би трябвало да са ми семейство. Всяка вечер си лягах с мисълта: „Колко още ще издържа?“

Един ден Петър дойде по-рано от работа и ме завари разплакана в кухнята.

– Какво има? – попита той притеснено.

– Не мога повече така… Чувствам се като гостенка в собствения си дом.

Той ме прегърна неловко.

– Ще мине… Майка ми ще свикне с теб.

Но аз вече знаех – не става дума само за свикване. Става дума за това кой има власт над живота ти. За това дали можеш да бъдеш себе си или трябва всеки ден да играеш чужда роля.

С времето започнах да мечтая за стария ни апартамент – малък, но наш. За шумните улици на Пловдив, за свободата да решавам сама кога и какво ще правя. За възможността просто да бъда Мария, а не „снахата“.

Сега стоя до прозореца и гледам как дъждът спира. Навън кокошките кълват мократа земя. Леля Станка вика детето за обяд. Аз поемам дълбоко въздух и си задавам въпроса:

„Колко от нас са попадали в капана на чуждия дом? И колко от нас имат смелостта да поискат обратно живота си?“