Когато домът се превърне в бойно поле: Историята на една майка и нейните деца

– Мамо, не можем повече така! – гласът на Мария проряза тишината като нож. Стоеше срещу мен, с ръце скръстени на гърдите, а очите ѝ бяха пълни с решителност. – Време е да продадем апартамента и да разделим парите на три.

Сърцето ми се сви. Сякаш някой ме беше ударил в стомаха. Погледнах я – моето момиче, което съм люляла в този хол, което съм водила за ръка до училище по същия този булевард. А сега стоеше пред мен като непозната, която иска да ме изтръгне от корените ми.

– Мария, това е нашият дом! – прошепнах. – Тук израснахте ти и брат ти. Тук празнувахме Коледа, тук баща ти… – гласът ми се прекърши.

Тя въздъхна тежко.

– Мамо, знам, че ти е трудно. Но ние с Петър и децата не можем повече да се гъчкаме в онази гарсониера под наем. Ти си сама тук, в тристаен апартамент. Не е ли по-справедливо да продадем жилището и всеки да получи своята част? Аз, брат ти и ти.

В този момент вратата се отвори и синът ми Георги влезе с торба от магазина. Усети напрежението още от прага.

– Какво става? – попита той подозрително.

– Мама не иска да продава апартамента – отвърна Мария сухо.

Георги ме погледна. В очите му проблесна нещо между съчувствие и раздразнение.

– Майко, ние не искаме да те нараним. Но всички имаме нужда от ново начало. Аз също не мога да си позволя собствено жилище с тази заплата. Ако разделим парите, ще можем поне да вземем кредити за нещо по-малко.

Погледнах ги – двете ми деца, които някога се караха за играчки, а сега спореха за покрива над главата ми. Спомних си как преди години с баща им купихме този апартамент с толкова труд – работехме по две смени, отказвахме си всичко, само и само да имат те дом.

– А аз? Къде ще отида аз? – попитах тихо.

Мария се приближи и хвана ръката ми.

– Мамо, ще ти помогнем да си намериш малък апартамент или гарсониера. Ще имаш твоя стая, ще си близо до нас. Не те изоставяме.

Но аз знаех, че това не е същото. Този дом беше пълен с историята ни – снимките по стените, миризмата на кафе сутрин, скърцащият под в коридора. Как можех да го оставя?

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и слушах как часовникът тиктака в тъмното. Спомнях си първия ден тук – как боядисвахме стените заедно с Иван, как децата тичаха боси по паркета. Всичко това щеше да изчезне с един подпис пред нотариус.

На следващия ден Мария дойде отново, този път с Петър и малката им дъщеря Лили.

– Бабо! – извика Лили и се хвърли в прегръдките ми.

Петър стоеше неловко до вратата.

– Здравейте – каза тихо. – Мария ми разказа… Знам, че е трудно решение.

Погледнах го – зет ми винаги е бил добър човек, но виждах умората в очите му. Знаех колко трудно им е финансово – наемът им изяждаше половината заплата, а децата растяха.

– Мамо, моля те… – прошепна Мария. – Не го правим от алчност. Просто вече не издържаме така.

Сълзите напълниха очите ми. Обърнах се към прозореца и гледах как слънцето залязва над панелните блокове отсреща. Колко ли още майки са преживявали това? Колко ли семейства са се разпадали заради един апартамент?

В следващите дни Георги започна да ми носи обяви за малки жилища в квартала. Мария идваше всяка вечер след работа и ме убеждаваше колко по-лесно ще ми бъде без голямото домакинство. Но аз усещах как между нас расте пропаст – думи неизказани, обиди натрупани с години.

Една вечер седнахме тримата на масата – аз, Мария и Георги. Мълчахме дълго.

– Мамо – каза Георги най-накрая, – знам, че ти е тежко. Но ако не вземем решение сега, ще започнем да се караме още повече. А аз не искам да загубя сестра си заради пари.

Погледнах ги – бяха пораснали хора със свои проблеми и мечти. Но аз все още ги виждах като онези две деца, които се криеха под масата и ме молеха за още една приказка преди лягане.

– Добре – казах тихо. – Ще продадем апартамента.

В този момент усетих как нещо у мен умира. Но видях облекчението в очите им – сякаш огромен товар падна от раменете им.

Следващите седмици минаха като в мъгла – брокери, огледи, документи. Всеки път когато някой непознат прекрачеше прага на дома ни, усещах как спомените ми избледняват още малко.

Накрая сделката беше сключена. Парите бяха разделени на три части – справедливо, както настояваха децата ми. Мария купи двустаен апартамент за семейството си; Георги успя да вземе малка гарсониера; а аз… аз се преместих в едно малко жилище на последния етаж на съседния блок.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам към стария ни апартамент отсреща. Светлините светят в други стаи, други хора празнуват своите рождени дни там. А аз се питам: струваше ли си всичко това? Дали парите могат да заменят топлината на един дом? И колко струва споменът за едно семейство?