Когато домът се превърне в бойно поле: Историята на една разбита любов

– Петре, пак ли ще вечеряме тримата? – гласът ми трепереше, докато гледах как той слага още една чиния на масата. Майка му, леля Мария, вече седеше на стола си, с ръце скръстени пред гърдите, готова да коментира всяка моя дума.

– Разбира се, че ще вечеряме тримата, – отвърна той, без да ме погледне. – Тя е част от семейството.

В този момент усетих как гневът ми се надига като вълна. Колко пъти бяхме водили този разговор? Колко пъти бях молила Петър да помисли за нас двамата, за нашето пространство, за нашата интимност? Но той винаги избираше нея. Винаги.

Казвам се Елена. На 36 съм и живея в малък апартамент в Люлин с мъжа си Петър и свекърва ми Мария. Когато се оженихме преди осем години, вярвах, че любовта ни ще издържи на всичко. Но никога не съм си представяла, че най-голямото ни изпитание ще бъде… майка му.

Петър е единствено дете. Баща му почина рано и оттогава той носи тежестта да бъде „мъжът в къщата“. Когато се запознахме, ми харесваше колко е грижовен и внимателен към нея. Но с времето тази грижа се превърна в окови – за него и за мен.

– Елена, защо пак си намусена? – намеси се Мария с онзи познат тон, който ме караше да се свивам вътрешно. – Ако не ти харесва, никой не те държи тук.

Петър не каза нищо. Само наведе глава и започна да реже салатата. Тогава разбрах: няма да вземе моя страна. Никога.

Години наред правех компромиси. Примирявах се с това, че Мария решава какво ще ядем, кога ще чистим, дори как ще подреждаме дрехите в гардероба. Всяка вечер тя гледаше новините на висок глас, а аз се затварях в спалнята и плачех тихо. Петър казваше: „Тя е сама, трябва да й помагаме.“ Но кой помагаше на мен?

Понякога си мислех, че съм луда. Че може би аз съм проблемът. Че съм егоистка, защото искам дом само за нас двамата. Но когато споделих с приятелката си Деси, тя ме погледна с широко отворени очи:

– Лена, това не е нормално! Ти си му жена, не прислужница на майка му!

Тези думи ме удариха като шамар. За първи път осъзнах колко съм се изгубила в този дом.

Една вечер, след поредната кавга за това кой ще ползва банята първи, избухнах:

– Петре, не мога повече! Или тя, или аз!

Той ме погледна така, сякаш съм му забила нож в гърба.

– Как можеш да ми поставяш такъв ултиматум? Това е майка ми! Тя няма никого освен мен!

– А аз? Аз имам ли теб? – прошепнах през сълзи.

Последваха дни на мълчание. Мария ходеше из апартамента като победителка. Аз се чувствах като призрак в собствения си дом.

Започнах да търся апартаменти под наем. Имах спестявания – можех да си позволя да живея сама. Но всяка вечер се връщах у дома с надеждата Петър да е размислил. Да е готов да направи крачка към нас двамата.

Една неделя сутрин го заварих в кухнята с майка му. Говореха тихо, но чух ясно думите й:

– Не я пускай да те раздели от мен! Жените идват и си отиват, майката остава!

Петър кимна мълчаливо.

Тогава разбрах: битката е загубена.

Събрах багажа си в две чанти. Оставих ключа на масата и написах бележка: „Обичах те, но не мога повече.“

Излязох от апартамента със свито сърце и усещането за провал. Но някъде дълбоко в себе си почувствах облекчение.

Днес живея сама в малък апартамент в Младост. Понякога вечерям сама и слушам тишината. Понякога ми липсва Петър – или по-скоро онзи Петър, когото обичах преди всичко това.

Но най-вече се питам: Колко жени като мен живеят в чужди домове, борейки се за място до мъжа си? Колко от нас жертват себе си заради чужди страхове и навици?

А вие… бихте ли останали?