Когато домът се разпада: Историята на една майка между любовта и вината

– Мамо, не мога повече! – гласът на Даниел трепереше по телефона, а аз усещах как сърцето ми се свива. – Мария настоява да живеем отделно. Не иска да сме повече при вас. Трябва да продадете апартамента и да ни дадете нашата част!

Това беше началото на края. Седях на кухненската маса, стиснала слушалката, а сълзите ми се стичаха по бузите. Мъжът ми, Иван, стоеше до прозореца и гледаше навън, без да казва нищо. Винаги е бил силен, но сега изглеждаше пречупен.

Даниел беше нашата гордост – умен, амбициозен, мечтаехме да стане лекар или инженер. От малък обичаше да чете, а аз тайно пазех всички негови грамоти и рисунки в една стара кутия. Когато на 20 години ни каза, че ще се жени за Мария, бяхме шокирани. Не защото не я харесвахме – напротив, добро момиче е – но бяхме сигурни, че има време за семейство. Искахме първо да завърши образованието си, да си намери работа, да стъпи на краката си.

Но животът не пита. Оказа се, че Мария е бременна. Прибрахме ги при нас в двустайния апартамент в Люлин. Беше тясно, но вярвахме, че ще се справим. Помагахме с каквото можем – аз готвех и гледах бебето, Иван работеше допълнително, за да има за всички. Даниел започна работа в един склад, но често се прибираше уморен и раздразнен.

– Мамо, не издържам! – казваше ми вечер. – Мария все ме обвинява, че не й помагам достатъчно. А ти все се месиш!

Опитвах се да не се намесвам, но как да стоя безучастна? Виждах как Мария плаче в банята, а Даниел се затваря в стаята си с телефона. Опитвах се да говоря с тях:

– Дани, разбирам ви, но трябва търпение. Всички сме под напрежение.
– Мамо, ти не разбираш! – изкрещя той веднъж. – Това е нашият живот!

В един момент Мария започна да настоява да живеят отделно. Искала спокойствие за детето и себе си. Разбрах я – младо семейство има нужда от собствено пространство. Но как? Апартаментът беше на мое име и на Иван. Спестявания нямахме – всичко отиваше за сметки и храна.

– Ще продадете жилището и ще ни дадете нашата част! – настояваше Даниел.
– Но къде ще живеем ние? – попитах го аз със сълзи в очите.
– Това е ваш проблем! Ние сме семейство вече!

Иван мълчеше дълго време. После една вечер каза:
– Може би е време да ги пуснем. Да си опитат сами.

Продадохме апартамента. С парите купихме малка гарсониера в Обеля за нас двамата, а останалото дадохме на Даниел и Мария. Те наеха двустаен апартамент близо до центъра. Първите месеци всичко изглеждаше наред – идваха на гости с внучката ни Виктория, смяхме се заедно.

Но после започнаха проблемите. Наемът скочи, а работата на Даниел не беше сигурна. Мария остана без работа след майчинството. Започнаха да ни звънят все по-често:

– Мамо, може ли малко пари до заплата?
– Тате, можеш ли да гледаш Вики тази седмица?

Опитвахме се да помагаме, но пенсиите ни не стигаха. Аз започнах да чистя по домове, Иван работеше като пазач нощем.

Една вечер Даниел дойде ядосан:
– Защо продадохте апартамента? Сега сме под наем и всеки месец треперим дали ще имаме покрив над главата си! Вие сте виновни!

Погледнах го и не можах да повярвам на ушите си.
– Но ти сам поиска това! – прошепнах аз.
– Вие сте родители! Трябваше да мислите за нас!

Седях цяла нощ будна. Въртях в главата си думите му като развалена плоча: „Вие сте виновни…“ Къде сбъркахме? Трябваше ли да настоявам повече той да учи? Да не продаваме апартамента? Или просто така е писано – родителят винаги е виновен?

Сега живеем в малката гарсониера с Иван. Виждаме внучката рядко – Мария не иска много контакти с нас. Даниел идва само когато има нужда от пари или помощ.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на София. Спомням си как мечтаех за голямо семейство, за топлина и обич под един покрив. А сега?

Може би някой ще ми каже – къде сбърках? Трябва ли родителят винаги да жертва себе си за децата? Или понякога трябва да ги оставим сами да поемат по пътя си?