Когато домът се разпада: Историята на една предадена съпруга

— Не може да бъде! — гласът ми трепереше, докато гледах Андрей право в очите. Вратата още не беше затворена, а в коридора стоеше непознато момиче с дълга руса коса, срамежливо вперила поглед в пода. — Елизабета, това е Зорница. Тя ще живее с нас — каза той, сякаш ми съобщаваше, че ще купи нова пералня.

Тридесет и две години бях негова съпруга. Преживяхме прехода, безпаричието, болестите на родителите ни, отгледахме двама сина. Винаги съм вярвала, че сме едно цяло — дори когато се карахме за глупости или когато той се прибираше късно от работа. Но тази вечер, в малкия ни апартамент в Люлин, светът ми се разпадна на парчета.

— Какво значи „ще живее с нас“? — прошепнах, усещайки как сърцето ми се свива.

Андрей въздъхна тежко, сякаш му беше писнало да ми обяснява очевидното.

— Влюбих се в Зорница. Искам да се оженя за нея. Тя е млада, носи ми радост…

В този момент времето спря. Чувах само тиктакането на стенния часовник и далечния шум от телевизора в съседната стая. Синовете ни — Петър и Калоян — бяха пораснали и живееха отделно, но аз все още усещах присъствието им в този дом. Как щях да им кажа? Как щях да погледна хората в блока?

Зорница стоеше като статуя до закачалката. Не смееше да ме погледне. Беше облечена с евтина рокля и носеше малка раница. Изглеждаше като дете.

— Андрей, ти луд ли си? — гласът ми беше остър като нож. — Това е нашият дом! Аз съм ти жена!

Той не отговори веднага. Погледна ме с онзи уморен поглед, който напоследък виждах все по-често.

— Ели, животът е кратък. Искам да бъда щастлив…

В този момент усетих как нещо умира в мен. Не беше само ревност или гняв — беше усещането, че цялото ми минало е било лъжа.

Следващите дни минаха като в мъгла. Андрей настояваше Зорница да остане при нас „докато си намерят жилище“. Аз спях на дивана в хола, а той — в спалнята. Не можех да ям, не можех да спя. Всички съседи шушукаха зад гърба ми. В магазина касиерката ме гледаше със съжаление.

Една вечер Петър дойде неочаквано.

— Мамо, какво става тук? — очите му бяха пълни с гняв.

— Баща ти… — започнах, но думите заседнаха в гърлото ми.

Петър нахлу в спалнята и започна да крещи на Андрей:

— Как можа? Как не те е срам? Това ли заслужава майка ми?

Андрей стоеше мълчаливо, а Зорница се беше свила в ъгъла.

— Моля ви… — прошепна тя. — Не искам да ви причинявам болка…

Но болката вече беше тук. Тя беше навсякъде — в стените, в чашите по масата, в снимките по рафтовете.

Скоро Калоян също разбра и дойде при мен.

— Мамо, ще дойдеш да живееш при мен и Мария. Не мога да те оставя тук с този позор!

Но аз не исках да напускам дома си. Не исках да се предам. Всяка сутрин ставах рано, правех кафе и се опитвах да си внуша, че всичко това е кошмар, който ще свърши.

Една вечер седнах срещу Андрей на кухненската маса.

— Защо го правиш? — попитах тихо.

Той ме погледна уморено.

— Не знам… Страх ме е от старостта. С теб всичко е рутина… Зорница ме кара да се чувствам жив…

— А аз? Аз не съм ли човек? Не заслужавам ли уважение?

Той замълча. За първи път видях сълзи в очите му.

— Прости ми…

Но прошката не идваше лесно. Всяка вечер чувах смеха на Зорница от спалнята и усещах как самоуважението ми изтича като вода през пръстите.

Започнах да ходя на работа по-рано и да се прибирам по-късно. Колежките ми шепнеха зад гърба ми, но една от тях — Маргарита — ме хвана за ръка:

— Ели, ти си силна жена. Не позволявай на никого да те тъпче!

Тези думи ме разтърсиха. Започнах да мисля за себе си — за мечтите си, които бях заровила под грижите за семейството. Записах се на курс по рисуване — нещо, което винаги съм искала да правя.

Една сутрин Андрей ми каза:

— Решихме със Зорница да се изнесем. Тя е бременна…

Усетих как земята под краката ми се разтваря. Но този път не плаках. Само кимнах и затворих очи.

Когато останах сама в празния апартамент, за първи път от години почувствах тишината като утеха, а не като наказание. Започнах да подреждам живота си наново — бавно, несигурно, но с надежда.

Сега често си задавам въпроса: Кога една жена трябва да прости и кога трябва да избере себе си? Може ли разбитото семейство някога отново да бъде цяло?