Когато домът ти вече не е твой: История за предателство и битка за справедливост

— Не можеш просто да влезеш тук и да се държиш все едно всичко ти принадлежи! — извиках през сълзи, докато гледах как брат ми, Димитър, разопакова куфарите си в хола на апартамента ми.

Той дори не ме погледна. Само вдигна рамене и продължи да подрежда дрехите си в шкафа, който аз сама бях купила с първата си заплата. В този момент усетих как гневът ми се смесва с безсилие. Колко пъти бях мечтала за този дом? Колко години работих, за да го изплатя? А сега всичко това се разпадаше пред очите ми, защото майка ми реши, че „Димитър има нужда от ново начало“.

Винаги съм знаела, че съм по-малко обичаната. След смъртта на татко, когато бях на 17, майка ми се промени. Започна да се държи така, сякаш аз съм просто някакъв досаден спомен от миналото ѝ, а Димитър — нейното бъдеще. Когато се омъжи повторно за Иван, всичко стана още по-сложно. Иван имаше две дъщери от първия си брак и изведнъж нашият дом се напълни с чужди хора, които трябваше да наричам „семейство“.

— Мамо, не мислиш ли, че е несправедливо? — попитах я по телефона, докато гледах как Димитър се разполага в кухнята ми.

— Не преувеличавай, Мария. Ти си голяма вече, имаш работа, ще си намериш друго място. Димитър има нужда от подкрепа — каза тя с онзи тон, който винаги ме караше да се чувствам виновна дори когато не съм направила нищо лошо.

— Но това е моят апартамент! — извиках отчаяно.

— Не забравяй кой ти помогна да го купиш — прошепна тя и затвори.

Тези думи ме удариха като шамар. Да, майка ми ми даде част от наследството след татко, за да мога да взема ипотека. Но аз изплащах всичко сама! А сега тя използва това като оправдание да даде дома ми на брат ми.

Димитър винаги беше „златното дете“. Когато беше малък и счупеше нещо — аз бях виновната. Когато закъснееше вечер — аз трябваше да го търся. А когато напусна университета и започна да се влачи по кафенетата с приятели, майка ми само въздишаше: „Момчетата са трудни на тази възраст“.

Сега той стоеше в хола ми и гледаше телевизия, докато аз се чудех къде ще спя тази вечер.

— Митко, поне можеше да ме попиташ — казах тихо.

— Мария, стига си драматизирала. Мама каза, че е ОК. Ти все пак си сама тук — отвърна той и дори не ме погледна.

— Това не е честно! — гласът ми трепереше.

— Животът не е честен — изсмя се той и обърна гръб.

Излязох на балкона и запалих цигара. Сълзите ми капеха по ръцете. Спомних си как татко ме учеше да карам колело точно на тази улица. Как двамата с мама боядисвахме стените в жълто, защото „слънчевият цвят носи щастие“. А сега щастието беше избледняло, а домът ми — превзет от някой друг.

Опитах се да говоря с Иван. Той само вдигна рамене:

— Мария, майка ти решава тези неща. Аз не се меся.

Отидох при адвокат. Той прегледа документите и каза:

— Апартаментът е на твое име. Никой няма право да те изгони или да живее тук без твое съгласие.

Но как да изгоня собствения си брат? Как да кажа на майка си, че вече не мога да ѝ вярвам?

Седмици наред живях като призрак в собствения си дом. Димитър канеше приятели, правеха купони до късно през нощта. Аз се прибирах късно от работа и намирах чужди хора в кухнята си. Веднъж дори една от приятелките му беше заспала в леглото ми.

— Това вече е прекалено! — извиках една вечер.

— Ако не ти харесва, изнеси се! — отвърна Димитър нагло.

Тогава не издържах. Събрах смелост и му казах:

— Утре ще си намериш друго място. Или ще извикам полицията.

Той ме изгледа така, сякаш съм го предала.

— Ще кажа на мама! — изсъска той.

— Кажи ѝ! — отвърнах твърдо.

Майка ми дойде на следващия ден. Очите ѝ бяха пълни със сълзи:

— Как можа? Това е твоят брат!

— А аз твоя дъщеря ли съм? Или просто някой, който трябва винаги да отстъпва?

Тя замълча. За първи път видях колебание в погледа ѝ.

Димитър си тръгна след седмица. Не ми проговори повече. Майка ми също спря да ми звъни. Останах сама в апартамента си — празен и студен като никога досега.

Понякога нощем се чудя дали постъпих правилно. Дали семейството трябва винаги да бъде над всичко? Или понякога трябва да защитиш себе си дори срещу най-близките?

А вие как бихте постъпили? Струва ли си да загубиш семейството си в името на справедливостта?