Когато домът ти вече не е твой: Историята на една българска майка

– Мамо, нямаме друг избор! – гласът на дъщеря ми Елица трепереше по телефона. Беше късен ноемврийски следобед, а аз тъкмо си сипвах чай и се наслаждавах на тишината в малкия си апартамент в Пловдив. – Моля те, само за няколко месеца, докато намерим нещо свое…

Сърцето ми се сви. Винаги съм била човек, който помага. След като останах вдовица преди пет години, домът ми стана моят храм – тих, подреден, изпълнен с аромата на кафе и спомени. Но как да откажа на собственото си дете? – Разбира се, Ели, елате – казах, макар че нещо в мен се сви от притеснение.

Още на следващия ден Елица и зет ми Димитър пристигнаха с две огромни чанти и котката им Мая. – Само за малко, мамо – усмихна се Елица и ме прегърна. – Ще видиш, няма да те притесняваме.

Първите дни бяха като празник. Готвехме заедно, гледахме стари снимки, а вечерите минаваха в разговори за миналото. Но постепенно нещата се промениха. Димитър започна да работи от вкъщи и заемаше хола с лаптопа си и безкрайните си разговори по Zoom. Елица се оплакваше от шума в квартала и настояваше да сменя завесите, защото били „старомодни“. Котката Мая надраска любимия ми фотьойл.

Един ден се прибрах от магазина и заварих кухнята в пълен хаос. Чинии навсякъде, разлято кафе по плота. – Мамо, ще оправя после – каза Елица, без да вдигне поглед от телефона си. – Сега съм заета.

Постепенно започнах да се чувствам като гост в собствения си дом. Не можех да слушам радиото сутрин, защото Димитър имал важна среща. Не можех да каня приятелките си на кафе, защото „пречели на работата“. Вечерите вече не бяха наши – Елица и Димитър гледаха сериали до късно, а аз се затварях в спалнята си с книга и усещането, че съм излишна.

Опитах се да говоря с тях. – Деца, това е моят дом. И аз имам нужда от спокойствие…
– Мамо, не бъди егоистична! – прекъсна ме Елица. – И ние имаме нужда от пространство!

Тогава разбрах – нещо се беше пречупило между нас. Всяка сутрин ставах по-рано, само за да имам малко време сама със себе си. Започнах да се чувствам като прислужница – готвех, чистех след тях, а благодарност така и не дочаках.

Една вечер чух как Димитър казва на Елица: – Трябва да намерим нещо свое. Не мога повече тук с майка ти.
– Знам, ама тя е толкова досадна… – прошепна Елица.

Сълзите ми потекоха безшумно. Цяла нощ не мигнах. На сутринта взех решение.

– Ели, трябва да поговорим – казах спокойно, докато закусвахме.
– Какво има пак? – въздъхна тя раздразнено.
– Не мога повече така. Това е моят дом и аз имам нужда от спокойствие. Моля ви да си намерите квартира до края на месеца.

Настъпи тишина. Димитър ме изгледа студено.
– Значи ни изхвърляш? След всичко?
– Не ви изхвърлям. Просто искам обратно живота си.

Елица избухна в сълзи. – Никога не съм мислила, че ще постъпиш така с нас!
– А аз никога не съм мислила, че ще се почувствам чужда в собствения си дом – отвърнах тихо.

След две седмици те се изнесоха. Апартаментът ми отново стана тих и подреден. Но тишината вече беше различна – по-тежка, по-празна. Приятелките ми казваха: „Постъпила си правилно!“, но аз всяка вечер се питах дали не сгреших някъде по пътя.

Сега седя до прозореца с чаша чай и гледам как есенните листа падат по улицата. Понякога телефонът звъни и чувам гласа на Елица – кратък, студен разговор за времето или някоя сметка.

Дали помощта винаги трябва да бъде безусловна? Кога любовта към децата ни започва да ни вреди? И има ли граница между саможертвата и самоуважението?